Димо Минев. Йордан Йовков

Димо Минев. Йордан Йовков. Спомени и документи. Варна, издателство Варна, 1969, спомен на Борис Христов, 51-52.

 

Редно е да спомена, че за изграждане духовната култура на Й. Йовков най-много допринесе знаменитият наш учител по литература и естетика д-р Цветан Радославов. Неговите лекции бяха не учителски, а професорски. Още е пред очите ми неговата мастита фигура: хлътнали очи, бледо лице и разсеян поглед.

Останал самотен и неженен, Радославов живееше в квартирата на Капитанов, наш съученик. Полюбопитствувах да узная живота му и един ден, заедно с Капитанов, посетих квартирата му и останах много учуден, когато влязох в неговата стая. Там имаше грамадна библиотека, художествени картини, изработени от Радославова, маса, отрупана с немски и френски книги. Между тия книги Капитанов ми посочи една доста обемиста книга на немски език – отпечатък от списанието на проф. Вунд в Лайпциг: това беше труд на д-р Радославов върху зрителното помнене. Моят другар ми каза, че учителят ни бил сътрудник на Вундовото списание, обаче в българските списания нямало нито един негов труд.

Лекциите на д-р Цветан Радославов по литература и естетика бяха цветисти, пълни с най-обширни сведения за световните литературни знаменитости и придружени с една художествена и философска критика, която нашият учител правеше с удивителна ерудиция и задълбоченост.

Учителят ни по литература обичаше немската философия и в лекциите си ни запозна със системите на немските философи Хегел, Кант и Шопенхауер. В своя преглед на българската литература той беше извънредно интересен и у всички ни възбуди особен интерес към българската литература.

Положителен съм, че д-р Цв. Радославов със своите знаменити лекции е допринесъл много за подготовката на Йордан Йовков: искрите на учителя спомогнаха много за пробуждане таланта на писателя.

гр. Никопол, 17 февруари 1945 г.

Posted in Мила Родино | Вашият коментар

Тома Попвърбанов. Още веднаж

  Тома Попвърбанов. Още веднаж за автора на „Мила родино”. – сп. София, 1980, N 8, с. 31

 

В книжка на списание „София” прочетох интересната статия на Г. Тахов за Цветан Радославов, в която той хвърля обилна светлина върху почти забравения автор на „Мила родино”. Искам да споделя моите впечатления и спомени за Цв. Радославов, с който отблизо се познавах. Учителствувах в 3-та Софийска мъжка гимназия през последните му учителски години преди неговото пенсиониране, т.е. около 1926-1928 г.

Цветан Радославов бе занимателен и интересен събеседник, но бе въздържан в разговорите. В редки случаи той започваше разговор на научни, образователно-педагогични или етични теми, върху които правеше много ценни изказвания.

Освен на педагогически въпроси учителският съвет отделяше доста време и за успеха и поведението на учениците. Особено се занимаваше с наказанието на ученици, провинили се в комунистическа дейност, за които се предлагаше „изключване”. А такива случаи често се повтаряха, защото бедният „Ючбунар” представляваше благоприятна среда за разпространение на комунистическите идеи. Радославов не беше безучастен слушател, особено когато ставаше въпрос да бъде изключван ученик за неговите политически убеждения. Той вземаше думата и въставаше срещу такива тежки наказания на ученици. Неговите добре аргументирани изказвания спасяваха доста момчета.

Цветан Радославов, вече доста застарял, малко попрегърбен, скромно, но винаги чисто облечен, със закачени зад ушите очила, бавно се изкачваше по стълбите за горния етаж на гимназията, за да пристигне навреме и да заеме в учителската стая постоянното си място в югоизточния ъгъл до прозореца, в близост до вратата на учителската библиотека, в която бе разположено пианото. Почти винаги, когато бе свободен, той сядаше пред пианото и тихичко свиреше.

При свободно време беседваше с посетителите го колеги. На подобен разговор веднъж се случих и аз, когато разковаряха за хубави български песни. В разговора вземаше участие и учителят по музика Никола Блажев, който, като говореше за „Мила родино”, подчерта, че това е много хубава наша песен по текст и по мелодия, но ако на едно място (без да се уточни) бъде преправена, ще стане още по-хубава. Всякога внимателен и въздържан, Радославов, сега малко възбуден, каза: „Вие си гледайте цигулката и по-здраво дръжте лъка, а авторът навярно достатъчно е мислел за това, което е написал”. В този момент звънецът приканваше вече за час и учителят по музика малко смутен бързо излезе.

Радославов бавно и спокойно продължи прекъснатия разговор за „Мила родино”, като заговори за студентството си в Прага, Виена и Лайпциг. Постепенно той ни разказа как е била създадена „Мила родино”. По товма време той е дружал със студенти – руси и поляци, с които често се срещали в неговата или техните квартири и спорели по въпроси из областта на изучаваните дисциплини. Намирали време и да се позабавляват и попеят. Руските и полските студенти много сполучливо изпълнявали хорови песни. За голямо съжаление на Радославов българските студенти доста безредно пеели. Той решил да ги подготви, за да се отсрамят пред своите гости. Под негово диригенство и при негов акомпанимент на пиано започнали репетиции и нашите студенти скоро успешно усвоили съчинената по негов текст и музика „Мила родино”. На една следваща среща, на която освен руси и поляци присъствували и шведи, дошъл ред и на българите. Радославов сяда пред пианото и дава знак да започнат. Българскитге студенти с такъв успех изпели „Мила родино”, че тяхното хорово изпълнение възхитило гостите, а шведите още същата вечер успели да научат тази възторжена песен. Не след много и руси и поляци с увлечение изпълнявали хорово „Мила родино” заедно с българските си колеги.

Радославов не ни разказа подробно, а само загатна за големия изблик на патриотичен възторг, с който е била изпълнена „Мила родино” от завръщащите се с параход български доброволци, прекъснали студентските си занимания, за да се притекат през сръбско-българската война в помощ на скъпата ни родина.

Можем да си представим с каква сила и вдъхновение е гръмнала „Мила родино” на палубата, когато параходът е навлязъл в български води, а далече на хоризонта се е очертавал величавият силует на нашата „горда Стара планина”.

Posted in Мила Родино | Вашият коментар

Асен Василиев. Срещите ми

  Проф. Асен Василиев. Срещите ми с автора на „Мила Родино”. – Вестник „Литературен фронт”. Орган на Съюза на българските писатели, г. ХХХVII, бр. 29, 16 юли 1981, с. 6

 

В търсенето на творби от бележития български художник Николай Павлович на няколко пъти посетих и Цветан Радославов. Живееше в днешната живописна стара къща на ул. „Ангел Кънчев” N 3.

Качвахме се бавно по стъпалата. Почуквахме по вратата и той ни отваряше. Стаята му бе ни по вече, ни по-малко – древно книгохранилище. Какво ли нямаше в нея – ръкописи, старопечатни книги, пожълтяла карта върху пергамент, сбирка от антични монети, статуетки… И една малка, но съвсем малка масичка с шише мастило и куп листа! Това бе „неговото” пространство. Толкова можеше да си разреши, за да работи. Педагог, философ, музикант, с опити в драматургията, художник, нумизмат, изключително предан на поетичното слово, Цветан Радославов беше безкрайно скромен, оскъден на сведения за себе си. Неколкократните ми посещения обаче го накараха да се поотпусне, да стане малко по-приказлив и дори на момент разговорлив. Интересуваше ме предимно Николай Павлович и няколкото негови скици, които притежаваше. Разговаряхме за него дълго, но веднъж не се сдържах и го попитах: „И все пак, защо се отказахте от преподавателско място в университета, г. Радославов?”

И досега помня спонтанната му реакция:

„В университета на княза? Никога!”

Сега тези думи звучат естествено, но тогава… Нека си представим онова време.

Завършил философия в чужбина, Цветан Радославов бе изключително честен българин. И безкрайно предан родолюбец, но в най-добрия смисъл на думата. Родолюбивите внушения са дошли и от факта, че на времето в тяхната къща в Свищов е пребивавал самият Г.С. Раковски.

Не бих захващал тези бегли спомени за автора на „Мила Родино”, ако преди няколко години не попаднах на едно неизвестно стихотворение от Цветан Радославов. Открих го на малко правоъгълно листче, с личния му четлив подпис под него. Спомням си, че това листче ми попадна от сп. „Мисъл” (1903 г.), което взех за малко от Радославов, за да прочета някаква творба, която той ми препоръча. Сега безкрайно съжалявам, че толкова творби от Радославов са в пълна неизвестност. Достатъчно е дори само това, че той ги е споделял с неотлъчния си другар – Пенчо Славейков – и с трагично починалия Алеко. За разлика от изпълнената с дълбока задушевност „Мила Родино”, в това стихотворение говори предимно философът. Именно затова кратичката творба допълва представата ни за твореца.

Творчеството на автора на „Мила Родино” трябва да се събере. То ще ни изненада с нови черти от неговия изключително благороден профил.

ВЪРТИ СЕ…

Нека Витош се скрие

до върхарите в сняг…

Нека вятърът вие,

нека стене по мрак.

Нека тръгне мъглата

срещу бистрия ден.

Нека мраз кръстопътен

да остане у мен…

Нека!

Ах, нека…

Какдво че е тъй? Какво!

Замисли се…

Животът живот е – върти се!

Мир на праха на такъв изключителен художник и родолюбец като него. [Из архива на Асен Василиев]

 

Posted in Мила Родино | Вашият коментар

Гаврил Кацаров. Д-р Цветан Радославов

Гавр. И. Кацаров. + Д-р Цветан Радославов. – Зора, бр. 3698, г. XIII, 29 октомври 1931 год., с. 6

Миналата нощ се е поминал на 68-годишна възраст Цветан Радославов, дългогодишен учител в III софийска гимназия. Покойният беше ученик на прочутия философ В. Вундт в Лайпциц, дето Радославов е държал докторския си изпит. Неговата голяма дисертация върхуПаметта” представя твърде ценен научен труд. Радославов притежаваше не само дълбоко и всестранно философско образование, но и обширни исторически познания, и се отличаваше с тънък усет за изкуство, литература и музика.

Получил основно гимназиялно класическо образование в Виена, покойният следеше с жив интерес домашната ни историческа и археологическа наука. Едно негово хубаво изучване върху „Титлите на българските владетели” е печатано в V т. на „Известията на Бълг. археолог. институт”; друга негова статия върху някои търновски фрески е готова за печат. Като учител по философските дисциплини, Радославов е оставил неизличими спомени в сърдцата на многобройните си ученици, за които той беше не само идеален учител, но и незаменим наставник и ръководител. В паметта на своите приятели и познати той ще живее като високоблагороден човек, мил, верен и правдив, винаги готов да помогне с каквото можеше. Нека му бъде вечна памет! Гавр. И. Кацаров

Posted in Мила Родино | Вашият коментар

Гаврил Кацаров. Цветан Радославов

проф. Гаврил Кацаров. Цветан Радославов. +26 октомврий 1931 год. – Училищен преглед, кн. VIII, 1931, 1211-1212

Като гръм от ясно небе се разнесе печалната вест за ненадейната кончина на Цв. Радославов, когото само преди няколко дни виждахме весел и пъргав между нас. Неговите многобройни приятели, неговите безброй ученици, които много години се наслаждаваха от рядкото щастие да имат като учител и наставник един идеален, беззаветно предан на своя дълг човек, съ дълбоко покрусени и наскърбени от смъртта на Цв. Радославов. Роден и възпитан в средата на старо, благородно семейство, той бе надъхан с несломима воля, да служи с всички сили на благото на своята родина.

Аз съм имал щастието да бъда негов близък приятел, един от тия, останали малко негови другари, заедно с които покойният следваше по философия в Лайпцигския университет. Ние, по младите негови другари, питаехме дълбока почит и любов към своя другар, който тогава още проявяваше обширната си ученост и всестранните си дарования. Безгранична беше неговата благост, неговата готовност да упътва по-младите и да ги подбужда към труд и наука. Всеки от нас, в случай на нужда, прибягваше към неговия съвет и никой път не сбъркваше, когато се вслушваше в неговите мъдри думи.

Цв. Радославов беше свършил класическа гимназия в Виена и неговото солидно класическо образование беше оставило у него дълбоки следи за цял живот. Той интимно бе възприел елементите на общочовешката класическа култура; на нея, както и на философията, той дължеше своя стоически мироглед, своя твърд и благороден характер и своето душевно равновесие, което никога не го напущаше.

В Лайпциг Цв. Радославов учеше философия при прочутия философ В. Вундт; там той написа докторската си дисертация върху „Паметта”, която представя твърде ценен научен труд. Същевременно Радославов се интересуваше твърде много от история и старобългарски език, които той изучаваше с голямо усърдие. Цветан беше натура с всестранни научни интереси, но и с феноменална скромност; той не обичаше да блести с своите познания. Трябваше човек да дружи по-дълго с него, за да проникне в душата му и да оцени високите му духовни и нравствени качества. Той усърдно се занимаваше с изкуство и музика, за които притежаваше извънредно тънко разбиране. Не по-малко го привличаше и литературата, особено класическата. Когато се основаваше нашата опера, той се притече на помощ с своята компетентност и богато дарование и дори преведе на български няколко опери.

Не мога да не изтъкна и друга област, в която се прояви покойният. Обичащ дълбоко родината си, надарен с рядък исторически усет, той се вдълбочаваше в историята и археологията на нашата земя, следеше с интерес развитието на тия науки у нас и сам направи принос към тях. Заслужава голямо внимание неговата студия върху „Титлите на българските владетели”, напечатана преди две години в Известия на Български арх. институт: готова за печат е друга негова статия върху някои фрески от Търново; за жал, нему не бе съдено да види напечатан този труд.

След като се пенсионира, завършил многогодишна успешна учителска дейност, той се оттегли в родното си място, Свищов, дето по последните си дни разработваше някои философски въпроси и развиваше безшумно и обществена дейност. Вчера през нощта той завърши земното си поприще, като добър християнин, и се пресели в вечността. Той си отиде с съзнание, че добре е изпълнил дълга си и към своите близки, които обичаше с дълбока преданост и сърдечност, и към родината, страданията на която намираха силен отзвук в неговата душа. Философските проблеми за човешкото битие, с които се бореше неговия дълбок и проницателен ум, за него вече съ разпознание в нетленното царство на идеите. Нас той остави да си спомняме вечно за благородното му сърдце и да скърбиме неутешно за неговата загуба.

От име на неговите Лайпцигски другари, свързани с него с неизличими спомени, аз изказвам най-дълбоко прочувствани съболезнования към неговите опечалени близки. Както тям, тъй и нам нека служат за утеха думите на класическата епиграма: „Той спи свещен сън не казвай, че добрите умират”.   Нека Бог да го прости, нека неговата памет остане за нас свещена, нека неговият примерен и безукоризнен живот да служи като бляскав образец за подражание! На мене нека бъде позволено да отправя към неговия дух последното прости на езика, който той тъй много обичаше: Ave pla anima it tobi terra jevis!

Проф. Гавр. Кацаров

Posted in Мила Родино | Вашият коментар

Лариса Чакалова. Авторът на „Мила родино“

Лариса Чакалова. Авторът на „Мила родино”. – Сп. Наша родина. София, г. XIX, бр. 3 (219), март 1972, с. 20-21

1885 г. Избухва Сръбско-българската война. Призованите под знамената български студенти се завръщат по Дунава в родината си. Австрийският кораб преминава „Железните врати” и навлиза в български води.

– Ура, момчета! – извиква някой и всички се струпват на палубата. – Да запеем!…

Силни младежки гласове подхващат родна песен. Един замислен студент стои настрана, вперил очи в Балкана.

„Мила родино”… – шепнат устните му. Отначало откъслечно, постепенно думите се редят:

Горда Стара планина,

над ней север се синей,

до ней Витов възвишава

гордо свойте рамене…”

Младият студент не може да скрие обхваналите го чувства. Колко често в далечна чужбина с умиление си е спомнял за всичко родно, българско, поробено и унижено… Цветан Радославов вече тихо тананика песента. Приятелите му пригласят, а когато стигат припева, десетки гласове въодушевено поемат в хор:

„Мила родино, ти си земен рай,

твойта хубост, твойта прелест,

ах, те нямат край!”

… И тръгва песента! Тя върви с всеки българин в радостни и тъжни дни, близо и далеч от дома. През 1964 г. тя стана национален химн на България, посрещнат с въодушевление, признателност и благодарност. Но малцина знаеха кой е Цветан Радославов – създателят на първоначалния текст и музика на „Мила родино”.

По майка Радославов е внук на възрожденския учител от Свищов Христаки Павлович, който умрял от холера през 1848 г. Година по-късно умряла и жена му, Севаста Цанкова. Седем от осемте им деца били прибрани в Румъния от вуйчо им Яков Цанков, а петгодишната Пауника осиновили Цвятко и Кирякица Радославови. (Цвятко Радославов бил приятел на Г.С. Раковски, който с негова помощ се прехвърлил в Румъния, а в дома му оставил два пищова и коня си.) При осиновяването на детето осиновителят поставил условие, че първородният син на Пауника трябва да носи неговото име. На 18-годишна възраст Пауника била омъжена за Георги Х. Денков, също приятел на Раковски, дарител за учебното дело. На 2 май 1863 г. им се ражда син, когото нарекли Цветан. През 1871 г. той също бил осиновен от Цвятко Радославов.

Малкият Цветан бил обграден от топлите грижи на двете семейства. Умно и любознателно дете, той проявявал голямо влечение към музиката и рисуването. Основното си образование получил в родния си град Свищов. (Един от неговите учители е известният възрожденец, основоположникът на светското образование в България Емануил Васкидович.)

В националната художествена галерия се съхранява портрет на Цветан Радославов от детските му години, изпълнен от възрожденския художник Николай Павлович (брат на Пауника).

Като ученик в Свищов Цветан се сближил с Алеко Константинов. Сърдечната им дружба продължава много години. На него „Щастливецът” е посветил фейлетона си „Бай Ганьо прави избори”.

Гимназия Радославов завършва във Виена. Там, а по-късно в Прага, той изучава история в чешкия университет. В?? Прага по това време имало и немск9и университет.

След обявяването на Сръбско-българската война пръснатите из различни университетски градове български студенти се събират във Виена и с параход потеглят за България. На борда на парахода Цветан съчинява песента „Мила родино”, която бързо е разучена от пътуващите студенти и е изпълнена от тях при спирането на кораба в Лом. Оттук всички се отправят към София, където са подложени на „Шалим” (военно обучение). Медицинската комисия обаче освободила Цветан Радославов, защото бил късоглед, и той се завърнал в Свищов. След края на войната бил назначен за учител в габровската гимназия, където работил близо 4 години. Тук в 1892 г. той написва драмата „Яничарин”.

По спомените на сестра му Кица след лятната ваканция, която прекарал в Свищов, през есента на 1892 г. Цветан заминал за Германия. Там постъпил в Лайпцигския университет, където учи 4 години при изтъкнатия немски професор Вилхелм Вунд и получава докторска титла. В Лайпциг той завързва сърдечна дружба с Пенчо Славейков.

Цветан Радославов е бил близък и с видни наши учени, като д-р Никола Михов, професор Гаврил Кацаров, професор Димитър Дечев, професор Иван Шишманов, професор д-р Кръстев, професор Иширков и др.

Завърнал се в България, той посвещава целия си живот на благородната учителска професия, като няколко години работи в Априловската гимназия в Габрово, а по-късно – в Русе. Там той преподава логика и психология, етика и български език. След това се премества в София, където дълги години работи в Първа, Втора и Трета мъжка гимназия. Но колцина знаят, че Цветан Радославов е един от най-изтъкнатите наши учени от края на миналия и началото на нашия век?

Неговият колега Иван Хаджов е отбелязал по повод смъртта му:

„… Покойникът не беше човек само на своята специалност – философията и психологията. Той удивляваше всички с обш6ирните си и точни познания в областта на ред други хуманитарни науки, особено на историята и филологията – славянска и класическа. Нерядко колеги – специалисти по речените дисциплини, обичаха да го запитват по разни въпроси от специалността си и да го слушат със задоволство. Като притурим към това и солидна музикална култура, изразяваща се в здраво музикално образование, обширни и сигурни познания по теория и история на музиката, верен, сигурен и тънък музикален вкус: като прибавим таланта на любител художник… ще можем да си съставим ясна представа за оня дненаут от духовни ценности, култура и знания, какъвто представляваше Цветан Радославов… Чудно популярен и достъпен в разкриване на психологическите явления, той искаше от учениците не заучване, а разбиране, което и много високо ценеше. Но не само знания и разбиране искаше той от учениците: много държеше и за тяхното възпитание и характер. Като сега звучат в ушите ми думите му в заседания на учителския съвет, според които у ученика да се изработва нравствена твърдост и устойчивост, която да го прави недостъпен и неспособен за престъпление, а не само чрез наглежгдане и страх да го „предпазваме” от него. Цветан Радославов беше свободен от един недъг, който се шири все повече в нашето звание: шулмайстерството (занаятчилък) и ограниченост, теснота на погледа. Нему беше чужд фанатизмът, присъщ на ограничен ум и поглед. Изработил човечно отнасяне към хората, той без корист ценеше дарованието, проявено у когото и да било. Безхарактерността и подлостта го възмущавмаха, не можеше да ги търпи. Не беше надменен, напротив – тъй скромен, но без преструвка, без лицемерие. Заедно с това аристократ на духа, толкова духовно горд, за да не допусне когото и да било да „разполага” с него…”

„Като искри пробляскват в съзнанието ми много спомени за прекрасния ми учител по психология и етика – спомня си за Цветан Радославов неговият ученик Ненчо Савов. – Ето го, отваря врата и с бодри стъпки влиза в клас. Като че ли с него нахлува повече светлина в стаята. И изведнъж настъпва пълна тишина. Учителят се изправя до катедрата. Големите му сини, изразителни очи, в чийто поглед свети едва доловима усмивка, се отправят към нас… Отдаден от все сърце на науката и учителската работа, неуморният му труд не отиде напразно. Между безбройните негови бивши ученици са и академиците Г. Наджаров и Г. Ранков, писателите Крум Кюлявков и Иван Знахар, историкът Петър Кюркчиев, архитектът-художник Ал. Дубовик и др.”

За автора на „Мила родино” разказва и Димитър Зайков:

„… В класа имаше организирана нелегална ученическа тройка. Аз бях член на тройката и ние често си беседвахме по въпросите на логиката, етиката и психологията. Споделяхме мнението на преподавателя. Давахме организиран отпор на някои учители, които се фашизират учебната програма… Въпреки напредналата си възраст Цветан Радославов проявяваше неизчерпаема енергия и никога не чувствуваше умора. И сега пред мене е неуморимият с бързоподвижни очи, с брадичка и пълен с енергия старец… Аз седях на един чин с Т. Тодоров, надарен с голям ум, прозорливост и спокойствие. Един ден дойдоха полицаи и го арестуваха. После научихме, че е изгорен в пещта на Дирекцията на полицията. Радославов беше потресен от тоя случай…”

Цветан Радославов бил голям поклонник на Рихард Вагнер. Той превел на български език либретото на операта „Лоенгрин”. Увличал се също в композирането на песни, като често съчинявал и текстове за тях. Прекалено скромен, той никога не говорел за себе си; не му харесвало, когато ставал обект на внимание. Даже неговите сестри дълго време не знаели, че той е автор на песента „Мила родино”. На сватбеното тържество по случай омъжването на племенницата му Сийка всички единогласно запели любимата песен, след което един от присъствуващите го поздравил. Цветан Радославов отговорил смутено: „Гледайте си веселието, пейте си и не се занимавайте с мене”. На другия ден сестрите му казали, че отдавна са подразбрали, че той е автор на песента. На техните упреци той отговорил: „Вземете барабан и раздрънкайте из цял град… Не искам повече да ми говорите за това”.

Цветан Радославов е оставил някои ценни философски и исторически трудове: докторската му дисертация „За паметта”, „Емоционалният фактор при мисленето”, „Титлите на българските царе” и др. Интересни са и неговите спомени за неразделния му другар от детинство Алеко Константинов.

Радославов е един от основателите на Учителския съюз и дейно работил в него през първите години от създаването му. Той е дал името и на съюзния орган – „Учителски вестник”.

Познанията и интересите на Цветан Радославов са били наистина енциклопедически. Той великолепно владеел френски, немски, английски, гръцки, румънски и турски език, имал солидни познания по латински и санскритски. По мнение на професор Кацаров в България по онова време не е имало по-добър познавач на класическите езици от него. Радославов кореспондирал с Британския музей и много известни институти и личности. Проявявал жив интерес към археологията и бил страстен колекционер на антични монети и етнографски предмети.

В свищовския музей „Алеко Константинов” се съхранява нумизматичната му и други сбирки, а също така част от личния му архив. Във фондовете на музея и местната картинна галерия се намират няколко негови картини: „Параходи по Дунава”, „Изглед от Свищов”, „Връщане от пазар”, „Червените пътеки”, „Обработване на зеле”, „Привечер към кошарата”, „Старобългарски войници на поход” и най-хубавата му творба – „Патриарх Евтимий се прощава с паството си”.

След неуморно близо 30-годишно учителствуване през 1928 г. Цветан Радославов се пенсионирва. Последните си години прекарва в родния си град.

Дългогодишният директор на музея в гр. Свищов Стефан Стефанов разказва за тези години от живота му:

„… Аз се сближих с Цветан Радославов и до края на живота му останахме най-близки и неразделни приятели… Почти всеки ден или през ден сутрин около 11 часа или след обед към 5 часа той идваше в музея и ми помагаше в пряката музейна работа… Когато попадах на някой интересен паметник с латински текст, с часове се измъчвах да го разчета поради съкратените му форми, каквито често се срещат. Върху такъв един паметник в двора на музея ме свари Цветан Радославов. Като доближи до мен, той от пръв поглед разбра затруднението ми. Не посмях да го запитам, преди той да се обърне към мене с думите: „Какво има?” „Блъскам си главата – отговорих – с този камък. Има някакви завъртулки и очукани букви, та не мога да разбера какво е искал да каже онзи, който го е надписвал.” Той се наведе и за миг прочете надписа. Останах учуден, защото знаех, че разчитането на подобни надписи е възможно само за специалисти-епиграфи… Той не обичаше и династията, а лично цар Фердинанд наричаше „песоглавец, сатрап, погромаджия, който злини и само злини е причинил на нашия хубав народ”.”

Цветан Радославов предпочел учителското поприще пред професорската катедра и до края на живота си останал верен на своя идеал – да бъде народен служител и учител на подрастващите поколения.

Починал е на 28.Х.1931 г. в София. Погребан е в Свищов до малка старинна църквица. На гроба му под един кипарис се издига паметник от чер мрамор със скромен надпис: „Цветан Цвятков Радославов. 1853-1931”. Създадената от този бележит българин песен е вечен символ на родолюбието и патриотизма. Тя звучи в сърцето на всеки българин: „Мила родино, ти си земен рай!”

Posted in Мила Родино | Вашият коментар

Иван Хаджов. +Цветан Радославов

Иван Хаджов. +Д-р Цветан Радославов. – Учителски вестник. София, г. ХXVII, бр. 8, София, 7 ноемврий 1931, с. 2-3

На 27 окт. рано сутринта почина в София д-р Цветан Радославов, дълги години учител в гимназиите на столицата, най-много в III м.г. „У. Гладстон”. След къса заупокойна молитва тленните останки на покойника бидоха пренесени и погребани в родния му град Свищов, дето Радославов се бе оттеглил на почивка след пенсионирането си преди 3 години, след като беше служил на родната просвета цели 36 години. Като изключим късата бележка от г. проф. Гаврил Кацаров, поместена в в. „Зора”, останалите вестници нито отбелязаха тая смърт.

Културен българин и човек, Цветан Радославов най-много мразеше да бъде предмет на шум и парадност. Учил и завършил гимназия в Виена, висшето си образование по философия завърши в Липиска при чутовния основател и представител на експерименталната психология – Вилх. Вунд, който в лицето на Цветана Радославов е признавал едного от най-добрите свои ученици, най-добре разбрал го и го усвоил.

Едновременно силен анализаторски и синтезиращ ум, покойникът не беше човек само на своята специалност – философията и психологията: той удивляваше всички с своите обширни и точни познания в областта на ред други хуманитарни науки, особено на историята и филологията – славянска и класическа. Нерядко колеги-специалисти по речените дисциплини обичаха да го запитват по разни въпроси от специалноснтта си и да го слушат с задоволство. Като притурим към това и солидна музикална култура, изразяваща се в здраво музикално образование – обширни и сигурни познания по теория и история на музиката, и в верен, сигурен и тънък музикален вкус; като прибавим и талант на любител-художник, който талант го поставяше, макар и не много високо, над дилетанта, ще можем да си съставим ясна представа за оня дреднаут от духовни ценности, култура и знания, какъвто представяше Цветан Радославов.

Този човек се беше отдал на средното училище. Не можа да го задържи и университетът, дето беше поканен да ръководи експериментална психология и упражнения. Напусна го, не защото не беше подготвен и си дойде пак в гимназията. Нямат брой неговите ученици. Това полича много ясно, когато черквата Св. Георги в София, дето бяха изложени тленните му останки за поклонение, се изпълни от почитатели и ученици, макар да отсъствуваха мнозина, които трябваше да му отдадат последна почит. Бидейки ми учител, бидейки му по-късно колега в 3 м.г., имах случай по-отблизу да наблюдавам Цветана Радославов и, вярвам, колко годе да го опозная.

Преподаваше философските предмети и български език (литература). Чудно популярен и достъпен в разкриване на психологическите явления и процеси и на философските понятия. И искаше от учениците не заучване, а разбиране, което и много високо ценеше. Но не само знание и разбиране искаше той от учениците; много държеше той и за тяхното възпитание и характер. Като сега звучат в ушите ми думите му в заседания на учит. съвет, според които у ученика да се изработва нравствена твърдост и устойчивост, /с. 3/ която да го прави недостъпен и неспособен за престъпление, а не само чрез наглежгдане и страх да го „предпазваме” от него.

Богато надарен духовно, с широко образование и култура, Цветан Радославов беше свободен от един недъг, който се шири все повече в нашето звание: шулмайстерството (занаятчилък) и ограниченост, теснота на погледа. Нему беше чужд фанатизмът, присъщ на ограничен ум и поглед. Изработил човечно отнасяне към хората, той без корист ценеше дарованието, проявено у когото и да било. Не можеше обаче да понася ония изработили се у нас и тъй ширещи се „добродетели” които в своята същност съ не недостатъци, а пороци – лични и обществени. Безхарактерността и подлостта го възмущаваха, не можеше да ги търпи. Не зная, дали не презираше техните носители, защото не си спомням да съм чувал остри изрази от него по техен адрес. Не беше надменен; напротив – тъй скромен, но без приструвка, без лицемерие. Заедно с това аристократ на духа, толкова духовно горд, за да не допустне когото и било да „разполага” с него. Когато колеги от гимназията му подхвърляха да му устроят юбилей, най-енергично отказваше да се подхвърли на „юбилейна комедия”, както наричаше той склонността към юбилеи, превърнала се в същинска епидемия, юбилеи, които с различните си видове „дарения” се бяха изродили в истинска зле прикривана просия

Радославов умееше да се смее, не да се присмива. Като че сега го виждам, как, турил ръцете си в джобовете на панталоните, запушил цигаре – неразделен негов спътник, навел глава, мисли, „мери” аулата на гимназията – половината й откъм прозорците. От групата на насядалите при втория прозорец учители да си почиват през междучасието, колегата Др. го нещо закачи. Цв. Радославов престана да „мери”, спре при групата, усмихне се, духовито му отвърде и после смях и радост. Когато всички се смеем, той само се усмихва и ни гледа.

Покойният Радославов бчеше един от основателните членове на нашия Съюз, участвувал дейно в първите години от неговото създаване. Той даде името на съюзния  ни орган – „Учителски вестник”. На младежта той даде многоизвестната, вече станала народна, песен „Горда Стара планина”. Тая песен Радославов е изпял, когато е постъпил в ученическия легион в войната от 1885 г. На науката даде някои ценни приноси, като почнем от докторската му дисертация „За паметта” и свършим с последните му работи за „Титлите на българските царе” (изв. на Археол. инст., кн. 5) и спомените му за неразделния му другар от детинство – Алека Константинов (в „Сборник на свищовското читалище”).

– Хем да не си ми държал слово, когато умра, казваше приживе на един колега, комуто често се падаше да говори по различни случаи. – Но съдба: с речи го изпратихме от София. Които изпращаха до гарата тленните му останки, си шепнеха:

– „Съдба! Дойде тук, за да го видим за последен път и да го изпратим, отдавайки му последна почит и много малко за онова, що му дължим”.

Ив. Хаджов

Posted in Мила Родино | Вашият коментар