Българското престо

Българското престо. // в-к „Мир”, год. XXII, бр. 4815, 8 март 1916 г., с. 3

Любимите песни на един народ съ всякога песни на неговата душа и на неговото същество, на неговите желания и на неговата сила. Такъва песен е и „Шуми Марица”. Тя не се пее бавно, тържествено, а весело, и тъй буйно и престо (бързо), че на слушателя кръвта да прилива в главата и да го настроява да мечтае. Не можах да узная името на композитора, който е създал тая буйна българска мелодия. Като чуете песента за пръв път, неволно ще си припомните една немска студентска песен. И в двете песни има нещо от ония първобитни мелодии, които се срещат у всички народи и които произтичат от всяка дълбока музикална душа. „Шуми Марица” изразява огнени чувства, надеждите, вярата, мечтите на българския народ и победоносното им постигане. Тъй, както тя трябва да се пее, аз я чух за пръв път в Ниш, в кръга на българските офицери от четиридесет и първия полк. Всички офицери от тоя полк, от полковника до кандидат офицера, съ все здрави, съ светли очи юнаци, а при това и хладнокръвни, здравомислящи люде. Строги и сериозни на служба и предпазливи при политически и военни разговори, те съ гостолюбиви и любезни в обращенията си. Офицерите от 41-ия полк съ надеждни синове на народ, който преживява младенческия си период и който очаква скорошно възмъжаване. В кръга на тия офицери, аз видях един германски капитан от тиловото управление тежък близу два пъти по сто килограма, да танцува българско хоро. След като му се зави свят, той се подкрепи с руйно вино и се хвана пак за хорото. За него е хиляди пъти по-лековито, да танцува до полунощ с български офицери, отколкото всяка година да ходи в Мараненбад и да се цери там против затлъстяване. Един поручик ми каза: „Същото хоро играехме всякога и на фронта, след сражение и когато мръзнехме от студ”. Българите танцуват тъй хубаво, както се и бият. Техните напеви на хоро ехтят като музикални вариации. Сега си обяснявам, защо французи и англичани намериха за благоразумно да избягат, през македонската граница, на елинска територия, щом чуха българското „ура” и командата „напред на нож”.

Каквато е песента „Шуми Марица”, също такъва е работата на българите на бойните полета, та дори в канцелариите на новозавладените земи: все бърза все престо. Както съ бързи при служенето с меча, също така бързи съ българите и в административното уреждане на новите земи, а така също и в обработването на земите. Тоя здрав и решителен народ ще расте на височина и на шир, като жилаво дърво, което заяква в бури.

Българите съ в възторг от германските успехи, от германската метода и организация, от германската любов към съюзниците си. В Ниш ми казаха: „Лошите опити ни научиха да пеем песен за съюзници разбойници. Сега ще трябва да измислим нова песен за съюзници, които стоят до нас като яки стълбове и които се сражават като лъвове зарад нас”.

Няма никога да забравя думите на офицера, който ми се нахвали с думите: „Ние сме селяни!” И наистина, такива съ в най-добрия смисъл на думата и офицери, и войници. У всеки български войн веднага ще забележите неговото селско спокойствие и добросъвестното изпълнение на всяка поръчка. Българският часовой е нещо каменно, недостъпно. Често, в най-люти зимни нощи, аз се опитвах да предложа на български часовой цигара или чаша коняк. Никога не получих отговор; никой часовой не мръдна ръката си и продължаваше да стои вкаменен. А когато български часовой пази затворен магазин, той и него варди тъй грижливо, като че се касае за склад, пълен с барут.

Аз имах случай да видя в Полша, между хилядите руски пленници, мнозина великани войници; захласнах се при величествената гледка, когато български войски дефилираха пред императора Вилхелма, в Нишката крепост; това бяха линии от движещи се стени, снажни люде, всеки от тях идеален образец на гренадир. Не е за очудване, защо германският император тъй пламенно се влюби в своите нови съюзници.

Между войските, които преминаха в церемониален марш, имаше едно отделение, което правеше впечатление повече на селяни, пременени като за свадбъ. Те бяха роти от македонските доброволци. Тия войници бяха избрани люде, все брадати и с червени лица, изгорели от слънчевия пек. От целия им изглед личеше, че тия хора се бият за народна свобода, за родина и за вяра. За постигането на тия най-висши човешки идеали, те съ готови да се хвърлят в огън и в вода. И наистина, македонските четници проявили чудеса от храброст и самопожертвувание.

При пътуването ми от Ниш за София, имах случай да говоря с мнозина български войници. Между тях се намериха някои, които говорят добре немски език. Те бяха всякога учтиви и готови да ми услужат. Извънредно предпазливи бяха и въобще отказваха да говорят по военни работи. В военните приключения на българите, голяма роля играе щикът – те казват: ножът. От Дунава до Македония, по цялата сръбска граница, българските селяни превзеха многобройни крепости и позиции в атака на нож, без подкрепа на артилерия. Като гледах български войници, неволно все ми минаваше през ум, каква армия ще се създаде с време от тия чудесни люде, когато се снабдят с всички модерни военни принадлежности. Земята в България е навсякъде плодородна. България е блажена страна, защото е населена с трезви, здрави селяни. Трябва да се гордеем, че ги имаме за съюзници; на тях ще можем всякога да се уповаваме в честити и злочести дни.

Из в-к „Neue Freie Presse”.

 

При цитиране сверявайте с оригинала! Възможни са дребни грешки при набора. Когато се е налагало, еровете, ятовете и носовките са предадени според днешните правописни норми.

Advertisements
Публикувано на Шуми Марица. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s