Спиридон Казанджиев. Цветан Радославов.

Проф. Спиридон Казанджиев. [Предговор към] Цветан Радославов. Емоционалният фактор при мисленето. София, Придворна печатница, 1932.

 

Авторът на тоя труд, Цветан Радославов – Хаджи-Денков, е роден на 20 април 1863 в Свищов. Баща му Георги Хаджи-Денков е син на любородния Христаки Хаджи-Денков, участвувал в съставянето на „Всеобщiй кондик славено-болгарскаго училища Божественаго преображенiя” (1824), а майка му Пауника е дъщеря на известния по Възраждането ни учител Христаки Павлович. След смъртта на Христаки Павлович неговите осем деца останали на ръцете на жена му, която от скръб и грижи се поминала една година след смъртта на мъжа си. Другите деца били прибрани от роднини, а Пауника, майката на Цветана, тогава четири годишна, била осиновена от видния свищовски търговец Цвятко Радославов. Още малък, в 1871, Цветан бил осиновен от дяда си, френски поданник, чрез френското консулство в Русе, и станал негов наследник. От тогава той носи и името му.

Като дете Цветан не бил палав, не обичал да дружи и да играе с момчета, прекарвал повече в средата на своите сестри и братовчедки и бил много набожен. Още малък четял често „апостола” в чер­ква, в праздничен ден, и пеял в черковния хор. Той знаел цялото богослужение науст и когато някога в игрите на децата е имало сватба, кръщение или погре­бение на някоя кукла, той е изпълнявал ролята на свещеник и цялата служба за случая е била извършвана от него. На тавана в къщата му в Свищов още стоят останки от малка черквица, която той сам си бил стъкмил: дървената резба на темплото и свещниците, иконите и всичко друго. Пред тази черквица той често е повтарял тайно цялата литургия в праздничен ден след богослужението в черква. Тази религиозност той запази до края на живота си. Тя определя и основното настроение на предлаганото тук негово съчинение.

Според една бележка на дяда му, Цвътан е почнал да учи редовно в къщи от пролетта на 1869 с учителя Янко Мустаков. Частни учители той имал и по-късно, когато постъпил в Свищовското класно училище. През май 1878 баща му го завел в Виена, дето постъпил ученик в класическата гимназия. По-късио той следва история в Прага и философия в Лайпциг, дето полага и докторския си изпит при извест­ния психолог и философ Вилхелм Вундтъ! След това Радославов става учител, отначало в Габрово, а после, в продължение на дълги години, в София.

След петдесет годишно отсъствие от родния си град, дето през това време се е връщал при домашните си само като гост, той през декемврий 1928 се прибра в дома си на почивка. Тая почивка, обаче, не трая дълго: на 27 октомврий 1931, след кратко боле­дуване, Радославов се помина в София, отдето биде пренесен в Свищов и погребан при родителите си.

 

* * *

Радославов беше идеален учител. Ако е вярно, че ученикът никога не забравя учителя – за Радосла­вова може да се каже, че беше не само помнен но и обичан. Много бяха качествата, чрез които той печелеше душите и сърдцата на младите: обширните познания, които поразяваха; живото преподаване, което се позоваваше на цялата личност; високият идеалистично настроен хуманитарен дух, който отключваше душите и ги водеше в нови светове; и преди всичко неизменната обич към учениците, която парализуваше техните лоши подбуди. Като истински духовен баща – мъдър и справедлив – той съдеше; но неговите укори не дразнеха и не предизвикваха; те правеха учениците замислени, държаха съвестта им права и ги предраз­полагаха към изповед. Учениците чувствуваха, че той живее за тях и че не търси друг смисъл в живота, освен радостта – да ги учи, да ги наставя и да ги устремява към добро. И те не се лъжеха. Въпреки многобройните си таланти и високи лични качества, Ра­дославов не подири друга цел в живота. За него нямаше по-благородна работа от работата на учителя – като живо общуване и непосредно въздействие. Не кни­гата, не института, а ученикът, подрастващият човек, съзнанието с неговия божествен огън – това беше най-скъпият му обект.

Неговият авторитет владееше не само учени­ците; той подчиняваше и колегите му. За тях Радо­славов беше винаги добър, шеговит другар и увлекателен събеседник.

Който е познавал Радославова като приятел и като човек – не може да не е изпитвал обаянието на неговия характер. Посвещавайки му един от очерките на „Бай Ганю” Алеко го нарече „неоценим при­ятел”. И наистина той беше „неоценим”. Тих и примирителен, той не обичаше да се налага с средства, които стоят извън неговото достойнство и достойнството на другите. Въпреки дарбите си, с които би могъл да завоюва по-високо положение, той остана до края на живота си скромен. Но тъкмо тая скромност из­даваше силата на духа му и висотата на морала му. В нея той беше победил себе си – най-мъчната победа – затуй му беше лесно да побеждава другите.

Класик по образование, Радославов беше класик и по дух. В неговото отношение към живота и към хората имаше нещо от простотата, равновесието, си­лата и мъдростта на старите елини. Той напомняше в това отношение Сократа и това тъкмо го чуждееше от на­шето време.

В чувството си за народа, той беше демократ. „Народът”, обаче, за него бяха не само поколенията, които сега живеят, но и поколенията погребани в ис­торията, както и ония, на които принадлежи бъдещето. Затова, респектирайки изискванията на настоящето, той тачеше традицията на миналото и държеше будно чув­ството си на отговорност пред бъдещето. Така в мисълта му за народа имаше нещо свято, което опи­раше в неговото религиозно чувство.

 

* * *

Много и твърде разнообразни бяха талантите на Радославова. Той имаше постоянен интерес към лите­ратурния живот у нас и в чужбина. Основното по­знаване на почти всички – живи и мъртви – европейски езици му даваше възможност да чете големите писа­тели в оригинал. Това личеше на вкуса и разбира­нията, които проявяваше: те издаваха едно съзнание, което черпи направо от изворите и изпитва непосредно внушението на великите духове. Той направи опит в областта  на  драмата;  през 1927 година публикува историческата пиеса „Яничарин”, която обаче не представи в Народния театър за одобрение. – Радо­славов беше и музикант, познаваше добре теорията и историята на музиката и сам свиреше добре на пиано. Редица години той беше член на оперния комитет. От това време е и неговият превод на „Аида”. Той сам е композирал и песента в поменатата му по-горе драма. А малцина, може би, знаят, че химнът „Мила Родино”, който днес се пее наред с „Шуми Марица”, е негова композиция още от студентските му години. /бел. 1/ – Радославов беше още и живописец. Неговата стая бе украсена с собствени картини, най-вече с исторически сюжети; макар и любителски, тия картини правеха силно впечатление. – Високо над тия таланти стоеше, обаче, научният интерес на Радославова. Той имаше богата и добре школувана научна и философска мисъл. Вундт, при когото се е учил, цитуваше в всички издания на своята „Физиологична психология” дисертацията на Радо­славова върху паметта, /бел. 2/ и винаги си спомняше за него пред студентите-българи. Желателно е тази дисертация да бъде преведена и издадена на български. Тук на един частен случай – запаметяването на малки зри­телни разстояния – е разгледана целокупната проблема за паметта. В основата на работата стоят около 17,000 единични опити, правени в института за експеримен­тална психология при Лайпцигския университет в про­дължение на три полугодия. Между опитните лица, с които е работил Радославов, е бил и Мойман, големият представител на експерименталната психология, по-късно основател на опитната педагогия.

 

Радославов преследва проблемата си съгласно с принципа за хетерогенията на целта – като изчерпва до край всeки въпрос, на който се натъква в процеса на работата си. И човeк не знае на кое по-рано да се чуди: на тънката му интуиция за експериментални изслед­вания ли, на методичността и дълбочината на проник­ването му ли, или на способността му да формулира точно теоретичните проблеми. Напраздно бихме търсили в тоя труд някакво произволно утвърдено положение. Зад всяко такова положение стои обилен и убедителен, методически безукорно събиран и теоретически правилно тълкуван опитен материал. И в домогването да се дойде до истината не е оставен нито един обективен или субективен фактор не установен и – като условие на общата проблема за паметта – неизучен. Рядко е да се посочи и днес на такава експери­ментална работа, в която да е тъй добре овладян опитно обекта, в която да се работи с такъв сложен аналитичен апарат, с такова познаване на материята, като условие за едно задълбочено тълкуване на резул­татите, с такава зрялост в формулирането на пробле­мите и – най-накрай – с такава мярка в изложението. Поради тия си качества работата на Радославова не е загубила и днес нищо от цената си. На много места Радославов потвърждава или основателно критикува поддържани по-рано схващания, а за опитния читател не може да остане скрито, че заключителните бележки върху сигурността, с която опитните лица съ правили преценките си, ще съ дали повод на друг ученик на Вундта – Щьоринг – за неговите опитни изследвания върху умозаключението и специално върху съзнанието за валидност.

Друга не по-малко ценна научна работа на Радосла­вова, която показва колко специални беха неговите на­учни интереси и в областта на историята, е изследва­нето му върху титлите на българските владетели. /бел. 3/ На­ред с широките исторически познания, Радославов проявява тук и ценни филологически задълбочавания, за да докаже, че днешната владетелска титла „царь” е българска дума произлязла не от латинското caesar или гръцкото καισαρ, а от готското kaisar, като е минала през цьсарь в царь при условия, които дава само българският, не и другите славянски езици.

Най-значителна, обаче, и най-интересна като чисто философска работа е предлаганата тук монография на Радославова за влиянието на чувствата върху мисленето, като психологическа основа на всеко дуалистическо схващане в областта на етиката, религията и метафизиката.

Чувствата съ за Радославова сърдцевината на ду­шевния живот. Човекът гледа през тях на всичко, поради което той е в едно непрекъснато оценъчно от­ношение към света. Макар да съ само субективна реакция спроти нещата от външния свят, чувствата биват пренасяни върху тия неща и стават мярка за тях. И понеже те се движат в противоположности, то тия противоположности биват привнесени и в нещата, респ. в мислите ни за тях. По този начин, в осно­вата на всеки дуализъм тук стои едно чисто емоцио­нално противоположение. Противополагането в дуалистичните системи почива не върху логично-интелектуална основа, дадена чрез и в обективните свойства на чле­новете на противоположението, а се дължи на един субективно-емоционален елемент и е израз на тоя елемент. Този елемент е положително-отрицателната противоположност на чувствата, изразена в общите категории наслада и мъка. Не че обективните свойства на членовете в противоположението не стоят в ни­какво отношение към дуалистическата противополож­ност – те съ нейната първична основа, но те сами по себе си немат характер на положителни и отрицателни и не могат, независимо от чувствата, да накарат ми­сленето да ги постави в такава противоположност (на положително и отрицателно). Тепърва чрез участието на чувствата логичната контрадикторност на членовете в една дуалистична система се превръща в положително-отрицателна  противоположност,  характерна  за всяка такава система.

Поради това влияние на чувствата върху мисленето, последното – доколкото се стреми към обективна ис­тина – е в непрестанна борба с тях. Най-добре се наблюдава това в критичната работа на науката. Но тъй като чувствата съ постоянна съставна част на на­шето съзнание, то пълното освобождение от тях е почти невъзможно. С изключение на формалните науки – математика, логика, граматика – навсякъде другаде обектите на нашето познание се свързват с чувства, които влияят върху мисленето.

Влиянието на чувствата върху мисленето е значи­телна и интересна проблема с оглед не само на тео­рията, но и на практиката. С оглед на теорията – науки като етиката, естетиката, религията и пр. трябва да имат постоянно пред очи това влияние, за да не търсят, по примера на другите положителни науки, една обективност, която ги туря в противоречие с емпирията и ги оставя да потънат в един краен ригоризъм и рационализъм. С оглед на практиката – за да бъде влиянието на чувствата върху мисленето целесходно и ценно, да означава движение напред и усъвършенствуване – требва да се търси, чрез всички средства, едно целесъобразно и непрестанно култивиране на чувствата.

За да покаже колко големо е теоретическото зна­чение на влиянието на чувствата върху мисленето и в каква степен се извършва то подсъзнателно, Радосла­вов прави един доста обстоен исторически преглед на философските учения, който в много отношения е твърде интересен и оригинален. – А за да покаже още по-големото практическо значение на същото вли­яние, той се спира – в заключителната част на своята работа – върху суверенността на сърдцето спроти ра­зума и върху изводите от тая суверенност. Поради изповедния характер на тая заключителна част, /бел. 4/ в която е отразена най-непосредно житейската мъдрост на автора, неговото отношение към света и живота, нека се спрем с неколко думи върху нея. Тук на обективната интелектуална истина на разума Радосла­вов противопоставя субективната истина на сърдцето, истината на емоционалното състояние, непосредната увере­ност, че качествата на преживените чувства съ такива, каквито ги преживяваме. Тази увереност не до­пуща никакво съмнение и никакво оборване, защото принадлежи на субекта и се отнася до него самия, до неговото емоционално (морално, религиозно, естетическо) съзнание, а не до свойства и неща вън от него, както е при интелектуалната истина, която е изложена на измамата на сетивата и паралогизмите на мисленето.

Чувството не може нито да се убеждава, нито да се заблуждава; само разумът е изложен на заблуждаване. По тази причина, диктуваните от чувства рели­гиозни вярвания е безсмислено да се наричат заблу­ждения, безсмислено е да се дири в тях обективната истинност на една действителност, познаваема с разума.

Колкото и различни да съ, тия истини не могат да останат чужди една на друга. Животът иска те да се примирят. Според Радославова те могат да се примирят, но не и да се съгласуват. Това примирение може да стане само като се запази суверенността на разума и на сърдцето. То не може да стане с компро­миси и концесии от коя да е страна. Науката не може да прави теоретично отстъпки на религията, нито послед­ната на първата. Те немат общ принцип, обща ос­нова и немогат да се заместят една друга, макар взаимно да си влияят. Те могат да съществуват заедно само като самостойни; не като зависими една от друга, а като координирани – не една чрез друга, а една до друга.

На почвата на тая суверенност на сърдцето и не­говата истина Радославов доказва неуязвимостта на религията от науката и погрешността на схващанието, че чрез умозрително богословие може да се култи­вира религиозно съзнание. Нопаки, умозрителното бого­словие уврежда религиозното чувство, когато последното е слабо. И Радославов ни сочи примера на Щрауса, Брауна и Фойербаха, протестантски богослови, които чрез критика на християнството и религията изобщо станаха най-после атеисти.

Рационализирането на религията чрез умозрител­ното богословие убива емоционалния характер на ре­лигията, пресушава нейния мистичен характер и я превръща в обикновено мнение. А нема религия без мистика. И религия, която иска да пребъде, требва да запази мистичната си дълбочина в съзнанието на сво­ите последователи. Рационалистичните религии не съ трайни, те се лесно влияят; а емоционалните съ трайни и в стълкновенията си не си влияят, а се взаимно изместват.

Но Радославов не застъпва само суверенността на сърдцето – той го поставя, по-нататък, и над ра­зума. Ноолатрията, велеречивото превъзнасяне на разума, колениченето пред него като пред божество предиз­виква у Радославова съжалителна усмивка. То говори за една полусъзнавана самоизмама, която гали самолю­бието и суетливостта на човека, толкова по-странни колкото самоизмамата е по-неоправдана. Така и възвеличаването на учеността за сметка на емоционалната страна на душевния живот – на нравствения харак­тер, на религиозното съзнание и естетическата култура – говори, според него, за едно по-низко ценение, за едно по-долно разбиране стойността на човешката личност, на човещината изобщо. Истината не е и не може да бъде самоцел. Тя е средство за живота. И макар на­уката да е необходима за живота – неговия двигател е чувството. Затова животът зависи от моралното, религиозното и естетическото съзнание и преди всичко от моралното чувство. Как бихме могли да си мислим възможността и сериозността на живота без това чувство?

Разбира се, Радославов има на ум не етическия песимизъм, а етическият оптимизъм и дори героизъм. Песимизмът е егоистичен, асоциален и противосоциален. Невъзможно е психологически да се гради върху него задружния живот. Здрав и социално твор­чески е етическият оптимизъм. Наистина, и за него животът е пълен с злини. За тия злини съ отворени и неговите очи. Но наред с тях стоят радостите, които се раждат от природата и научните интереси, от изкуството, творчеството, полезният и успешен труд, от вярата в идеали, животът за тия идеали и блаженствата на неговите очаквания и сбждвания. Трябва не­достатъците на живота да се гледат през разсъдливостта на мъдреца, който знае какво може да очаква и да иска от живота; трябва да се борим срещу тия не­достатъци с пълна вяра в по-светли идеали, опрени о чиста съвест и героична воля, готова винаги на умъреност и самообладание пред силни страсти и афекти. В тоя живот за нравствен идеал, какъвто е живота на етичните герои – дори отричането на живота е едно висше негово утвърждение, а не потъване в небитието, както у Шопенхауера, пред страх от смъртта.

В тоя етически оптимизъм е изпозедта на Ра­дославова и неговото чувство за живота. Той е най-до­брия завет, който учителят оставя на учениците си. Да приемем тоя завет с благодарност и да го присадим на волята си.

 

София 1932

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Завръщайки се в България, за да вземе участие в Сръбско-българската война, той е композирал „Мила Родино” в трена, дето песента е била пята най-напред от другарите му – студенти.

2. Zwetan Radoslavov – Hadji Denkow – Untersuchungen über das Gedächniss für räumliche Distanzen des Gesichtssinnes. Mit 2 Tafeln ind 6 Figuren im Text. Leipzig, W. Engelmann, 1899 (Sonderdruck aus: Wundts Philosoph Studien XV Bd.).

3. Цветан Радославов. Титлите на българските владетели. (Известия на българския археологически институт, Т. V, 1928/29, стр, 159–186).

4. В един разговор Радославов казваше, че е написал цялата работа зарад заключителната й част. На тая част той отдаваше най-голямо значение.

Advertisements
Публикувано на Мила Родино. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s