С.Ж. Дацов. Тимок, Зайчар, Шуми Марица

С.Ж. Дацов. Тимок, Зайчар, Шуми Марица (Една страница из моите мили и скъпи спомени). // Отпечаткъ от „Светлина”, бр. 5, год. ХХХI. София, печ. Произв. Кооперация „Съгласие”, 1923.

 

. . . . . – На 1876 г. малкото – тогава Княжество Сърбия бе обявило война на големата Османска Империя, за освобождение и независимост на угнетените от Турция народи. И под развеяните под тоя девиз бойни знамена – тя бе повикала на помощ всички будни и съзнателни синове на тия угнетени народи…

На тоя „братски” позив първа се отзова бъл­гарската емиграция.

– Копнеяла за свободата на своя народ и работила за постигането на тоя свещен идеал като се е скитала „не мила не драга” най-много из „равна Ромъния”, под историческото име хъшове” – тая българска емиграция посрещна братския позив с възторг и в многочислени доброволчески отряди се притича да се бие рамо до рамо с сръб­ската армия, за извоюзане свободата на своята скъпа и мила родина, стенающа под тоя турски гнет.

Сборен пункт за българските доброволски от­ряди, идещи от Ромъния и Русия през Кладово, бе определен гр. Зайчар – моя роден кът, разположен току до границата, във живописната котловина, между „Бели Бряг” и „Кралювица”, в ъгъла, що се образува от вливането на малкия „Златоносен” Тимок във „големия” Тимок, изворът на който е татък към Пиротските планини.

– „С отбор млади дружини, в напети дрехи войнишки – както пее поета – с кривнати кал­паци и с лъвски на чело им знаци, над които се четеха скъпите думи: Свобода или Смърт, тук в живописния Зайчар, беха се събрали и легендарните войводи: Дядо Илю, Дядо Цеко, Филип Тотю, Панайот Хитов, и общественици и книжовници на чело с Л. Каравелов, Ат. Узунов и мнозина др.

Между многобройните тия синове на многострадалния български народ, на мене 17 годишно тогава момче, много силно впечатление ми направиха двама неразделни другари: Никола Живков и Фи­лип Симидов, и двамата родом от старопрестолния град В. Търново. /бел. 1/ И двамата хубавци и като че ли най-млади между всичките и най ентусиази­рани от всички… Аз бех омаян от техното родо­любие и се влюбих особено в стройноста на Ни­кола Живков…

И като че ли ей сега пред очите си гледам тоя интусиазиран левент и книжовник: строен, с тънка вита снага, облечен в красивата хъшовска униформа от бял шаек, изпъстрена с зелени гайтани по гърди, под които тупти едно силно родо­любиво сърдце; с препасана от лево сабля, а от дясно револвер, с кривнат калпак над къдрави черни косми, с червено-мургаво лице и пламнали черни като въглен очи и току що подбили го мустачки, в тоя левент и книжовник като че беха съчетани всички хубости на българина.

Той и Филип Симидов беха общи любимци на другарите, а такива беха и на войводите и осо­бено на Любен Каравелов, тъй като те съ му сътрудничили още и със стихотворни и пламени статии за „Свобода или смърт”, в неговото Букурещко „Знание”. Те се числяха в четата на Филипа Тотю и беха нещо като адютанти на войводата. Тия идеални борци с своите пламени слова обод­ряваха другарите – хъшове, разположени в ла­гера при Зайчар, в подножието и по бедрата на бърдото „Кралювица” – станала историческа за зайчарчани още и поради радикалския бунт, през 1883 година, гдето е бил заловен, екзекутиран и погребан водителя им Люба Дидич, за когото в Софийските бирарии и градини се пееше от зайчарски цигулари, любимата на Софиянци до преди войната, радикалсна песен.

В лагера на хъшовете под Кралювица кипи живот; сериозни мисли и разсъждения за предстоящия славен поход към родни кътове и очаквания успех за освобождение родината от турски гнет. Войнишки обучения с пушка, сабля и револ­вер. Песни шеги, задирквания и нескончаеми лудувания и мъдрувания, между които се изпреплитаха и присъщите на българина клюкички и интрижки.

Тогава популярната военно походна песен, която и децата в Зайчар бързо научиха и тананикаха из улиците му, беше:

 

Нещеме ний богатство,

Нещеме ний пари,

Ний искаме свобода

Човешки правдини и пр. и пр.

 

Главнокомандующ на сръбските военни сили беше тогава Руския Генерал Черняев, а на Зайчарския Българския отряд Началник беше също един високо интелегентен руски майор Киряев, адютант на когото беше Ат. Узунов, не по-малко симпатичен и високо интелегентен българин.

Под звуковете на горния марш на българските отряди бе посрещнат Главнокомандующия Генерал Черняев, в първите дни на юни месец 1876 г. в лагера, и заобиколен от войводите и от Киряева, Любен Каравелова, Узунова и други, той направи общ преглед на „Самоволниците” както зайчарчани нарекоха тия самотвержени и прокудени синове на поробена България. Тук пред генерала се положи и войнишката клетва.

Генерал Черняев е доволен от прегледа. До­волни съ и войводите с началника майор Киряев. Но най-доволни и много съ зарадвани те – самоволниците-хъшове, защото многоочаквания час да се тръгне напред наближава… Те копнеят и ис­кат свобода за народа си или смърт за себе си… И се радват. Никола Живков и Симидов също така съ доволни и най много се радват. И в тая си радост Живков готви за другарите си една приятна изненада. Под силното впечатление, което личноста на Генерал Чернаев му е направила, при общия преглед на борците, Живков е обзет от особенно настроение и тъкми и натъкмява стихове за един нов походен български военен марш; разучва го и тънаника в тесен кръг от другари, които съ възхитени от мелодията му.

И тоя походен марш беше днешния наш на­роден химн: „Шуми Марица” стъкмен и за пръв път изпян в Зайчар, в лагера под Кралювица, но не както днес се пее: „Балкана да минем” а:

Другари мили със всички сили

Напред да ходим „Тимок” да бродим.

Марш, марш, марш генерала й с нас и пр.

 

И ето, под звуковете на тоя нов марш на Никола Живков, идеалните борци, малко по число но велики по идея и цел, предвождани от свойте стари войводи и многообичния началник майор Ки­ряев, пребродиха Тимок, навлезоха през различни пунктове при „Връшка-чука” и „Кадъ-боаз” в поробена България и завързаха първия лют бой с турците при село Раковица.

Тук падна убит майор Киряев и мнозина хра­бри борци…

Свободата тогава неможа да се извоюва. Тя се извоюва през Шипка в Сан Стефано. Но там дето падна Киряев за вечен спомен на тоя благо­роден русин, с когото българските хъшове пре­бродиха Тимок и настъпиха в родната земя, се засели село Киряево.

Покойния пламенен патриот Никола Живков едвали е предполагал че тоя негов походен марш стъкмен в лагера на Кралювица ще достигне славата да бъде общо-народен химн в свободна Бъл­гария. Но ето това стана, защото:

Под първите звукове на Шуми Марица пламените хъшове на 1876 г. пребродиха Тимок при Зайчар и навлезоха в родните кътове…

Под звуковете на Шуми Марица на 1877/1878 г. българските опълченци минаха Дунава и балкана и при Шипка показаха чудеса от храброст, създадоха български термопили и извоюваха свободата.

Под звуковете на Шуми Марица младото българско войнство на 1885 г. предвождано от свойте капитани увенча с лаври челото си при Сливница, Драгоман и Пирот…

Под звуковете на Шуми Марица Самотверженото българско войнство на 1912 г. премина Марица и Тунджа, Струма и Вардар, и стигна до Чаталджа и Бело Море, за да занесе свобода на брата – роб…

Под звуковете на Шуми Марица калѐното вече в борби българско войнство през 1915 г. по­бедоносно преброди обратно Тимок при Зайчар, прескочи Морава, прегази Вардар и Ситница и стигна до „Охрида-сини”…

Под звуковете на Шуми Марица на 1916 г. паднаха пред устрема на българското войнство в продължение само на 7 дена модерните ромънски укрепления Тутракан и Силистра…………………………………………………….

 

И под същите тия звукове дай Боже да кре­пне и да се развива националната войнствена мощ и в бъдеще до тогава до като българин ще съ­ществува, защото тая мощ е стражът за национал­ната невисимост и крепителка на прогреса и сво­бодите човешки, към които и българина се е стре­мил и се стреми…

Онеправдан днес колкото от некадърността на своите държавници толкова по-злъчно от хуманната уж и цивилизована Европа, той, българина, рано или късно ще омие от лицето си доброполското петно и ще постигне историческите си завети…

Нека живеем със тая вяра…

__________________

Моя поклон пред паметта на автора на Шуми Марица, който бе честит да доживее свободата на своето отечество и който работи в него идеално като просветител и книжовник и умря сетен сиро­мах забравен почти днес от всички!?… А това ме мъчи, като негов съвременник и приятел…

7.1.920 г. София. ,

 

Бележки

1. Никола Живков е отдавна покойник, а Филип Симидов прекарва старините си в гр. Русе, като се мъчи да въздига в свободна вече България Химическа индустрия.

 

Advertisements
Публикувано на Шуми Марица. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s