Liber Memorialis Георги Василиевич Агура

Д-р Димитър Папазов, запасен подполковник. LiberMemorialisГенерал-майор Георги Василиевич Агура. [По случай] неговата 25 годишна дейност като главен военен прокурор (18 септември 1885-18 септември 1910 г.). София, Печатница П.М. Бъзайтов, 1910.

 

На многоуважаемия ми учител по законоведението и бивш началник г. генерал-майор Агура в знак на неизменната ми към него преданост.

Д-р Димитър Папазов, запасен подполковник.

 

 

„Ако искате да бъдете уважаван, почитан и истински велик человек, предпочитайте всякога до­брото на отечеството си пред ва­шия личен интерес. Добър генерал не е този, който знае посто­янно да си намира работа, а този, който денонощно бди с справедливост върху нуждите на армията.”

Император Леон.

 

 

На 18ий септември 1910 год. почетния генерал-майор Георги Василиевич Агура, навършва двадесет и пет го­дишнината си като главен военен прокурор.

Празднуването на това двадесет и петлетие ни навежда от една страна, към твърде мили, твърде величави, а от друга – към твърде скръбни спомени за миналото; защото, тази двадесет и пет годишна служба на почетния генерал, съдържа в себе си четвъртвековната история на нашата ар­мия, история, която при многото си светли страници, за ве­лики подвизи, за отличия и слава, съдържа, за съжаление, и странички скръбни. А нека го кажем още сега, че в това четверт столетие, при всички тревоги и радости, злочестини или щастие, на всякъде изпъква мощната и симпатична фигура на генерала, който, като гранитен стълб поддържа и крепи законността в армията. Генерал-майор Агура е вярната весталка за запазването свещения огън в армията – дисци­плината; той всякога е бил и останал доблестен войник; доблестен, защото вярността му към Отечеството и Пре­стола никой с нищо не можа да разклати. А мъчно ли бе за един млад, какъвто бе Георги Василиевич Агура, при назна­чението му на високия пост главен в. прокурор, да се ув­лече от авантюрите? Много и много съ ония, които, за не­щастие, политическите бури в нас съ ги въвлекли и съ ги тласнали в пропастта! А генерал-майор Агура е лицето, което, може би, най-много е бил подхвърлян на съблазни, за да измени на дългът, да потъпче законността, да нару­ши светата войнишка клетва. Но той остана твърд, неподатлив към изкушенията. И ето тази именно негова неподатливост, тази неуморна бдителност, за запазване законността, това радение за честта на армията, която чест поглъща и тая на Татковината ни, това съ и най-блестящите перли, най-благовоните цветя от оня разкошен вънец, който ще ки­чи главата на генерала.

Генерал-майор Агура в всичката си служебна дейност, всецяло бе завладан от една мисъл, едно же­лание: да работи за благото, за величието на армията ни. И тогаз, когато другите наши военноначалници се стараеха, за техническата подготовка на нашия войник, той се гриже­ше за повдигането и закрепването на морала. Роб на закон­ността, той в двадесетъ и пет годишната си служебна дейност бе и остана строг и неумолим към тия, които би дръзнали да накърнят с нещо моралната сила на армията. Той бе и остана неумолим към неправдата, неумолим е да допусне злото да се въцари. Напротив, за въвлечените не­волно в грешка, за случайно провинившите и обещающи поправление, той всякога бе състрадателен и с бащинска нежност се отнася към разкаялите се. Неговата възпитател­на система може да се формулира така: неубивай, а изправлявай.

В тия двадесет и пет години, които поглъщат слу­жебната дейност на почетния генерал, нашата армия е пре­карала тежки кризиси и горчиви изпитни. Войни, детрони­рания, реставрации и абдикации, като вихър настъпваха и се нижеха едни след други, и всичко това се случи в са­мото още начало на службата на генерала. А млад и много още млад бе той, когато бе назначен на високата и съпрегната с тежки отговорности длъжност – главен военен прокурор. Тогава той бе млад капитан, произведен едва преди месец и половина. Пък и службата му, изобщо като офицер, бе всичко около пет години. И ако този млад служак при такава една неопитност не изнемогна; ако той можа да се удържи да не се подхлъзне пред съблазните; ако можа да се запази незасегнат от политическите бури и да остане всякога точен изпълнител на дългът и верен страж на войнишкия си пост, то е, че него го крепяха: дълбокото съзнание на дългът, пламения му патриотизъм и беззаветната му преданност към службата. А този патриотизъм нему му бе вдъхнат още в детската му люлка с ония тъжни песни, с които майките ни робини съ преспивали рожбите си.

Истина е, че генералъ-майор Георги Василиевич Агура е роден в Бесарабия, а не в заробената някога България, но той е издънка от потомци роби. Дядо му Курти (Кирил) е родом от Шумен и той в 1810 год., т.е. тъкмо преди един век, с брата си Димитра и други българи, съ напустнали България и се заселили в Бесарабия, в с. Чешме-варуит. И двамата братя съ били добри патриоти и добри верующи; те съ първите пожертвуватели и първите, които съ дали потик за построяване църква в новозаселената ко­лония. А знайно е, че в злочестото ни минало, само вярата бе, която ни крепеше, която ни вдъхваше надежда за ща­стливи дни, за светло бъдъще. За това именно и Агуровци съ си биле задали за цел да работят в това направление: да се закрепи вярата в Бога и се засили надеждата, че скоро и за българите ще огрее зарята на свободата. Много от Агуровците съ биле посветени в духовна кариера, па и за самия генерал желанието на баща му, Васил Кирилич, е било да стане той свещеник. И първоначално всички обстоя­телства благоприятствуваха за реализирането на това роди­телско желание. Орисницата, обаче е наредила другояче.

Генерал-майор Георги Василиевич Агура е роден на 8-ий февруарий 1853 год. в с. Чешмеваруит (Бесарабия). Първо­началното си образование го бе започнал в селото си на български, ала щом поизраснал отишел в Измаил и там е свършил на ромънски първите четири класа от семина­рията. В Измаил той е бил настанен и израстнал в домът на Измаилския епископ Мелхиседек, знаменит по научните си трудове. Там на младия Георги Агура му бе по­верена длъжността педагог на хористите в интерната. Гор­ните класове на семинарията той е следвал в Яшския институт Сокола” като и тук пак през всичкото време е бил назначен за педагог в интерната. Бляскавите способ­ности на Георги Василиевич на всякаде изпъкваха и младия семинарист бе посочван за пример на трудолюбие. Като ученик още, той е произнасял проповеди от църковните ам­вони. Речите му биле пламени и всякога пропити с чувство на искренна и дълбока вяра в Тоя, който разполага с съдбините на мирът. А тия му прочувственни речи съ вълну­вали сърдцата и съ му спечелвали любов и уважение. Скоро той стана известен и щом като в 1875 год. свърши семи­нарията, повикан е бил от благодетеля си, епископа Мелхиседека, и назначен бе за епархийски проповедник в Из­маил, в която длъжност е прекарал около две години. Както се вижда, много рано съ биле забелязани и достойно оценени способностите на младия семинарист. И ето тук, в новата длъжност, се разви всичкия му ораторски талант. Речите му всякога съдържателни и пропити с дълбока фи­лософска мисъл съ биле цяла поезия по риторическия си израз, с хубавите фигури и чаровните картини, които ораторът е рисувал. Слушателите му се наслаждавали, възхи­щавали и всякога оставали ненаситни. Често съ отивали ве­рующи от твърде отдалечени краища да слушат оратора, и той с глас, ту бурен и гръмотовичен при бичуването на пороците, ту тих и мелодичен в назиданията, отрезвеняваше прегрешившите и влагаше утеха в страждущите сърдца. Сам епископ Мелхиседек бе пленен от младия Георги Василиевич и в началото на 1877 год., чрез измаилския руски консул издействувал да му се отпусне стипен­дия за Петербурската Духовна академия. Но можал ли е този интусиазиран патриот да мисли за духовни академии и ка­риери в това време, когато се решаваше съдбата на него­вата мила татковина? Не; нему съдбата на България му е по-мила от приготовлявания му епископски сан. Него съдбата още от детинство го бе тласнала в чужда една страна, гдето не е могъл да чуе звучната българска реч и образо­ванието си той е бил принуден да получи в ромънските учебни заведения. Но науката е съща и неизменна на какъвто език и да се преподава. Главното е да се запази у учащия чувството на националността, да не изгасне патриотичния огън. И именно това чувство, този огън всякога съ сгрявали сърдцето на младия Агура, който съвременик на непо­силните борби на своя народ за човешки права, за правда и свобода, той се е гордял, че е член от този борящ се народ, че е българин. Него го интересувало всяко движение на българина и всяка негова придобивка, каквато е била тази за черковната ни независимост, го довеждали в възхищение. Следил е той с внимание развитието на българската книж­нина и с жадност е поглъщал всичко писано на български. И сега, когато се решаваше съдбата на татковината му, мла­дия Георги Василиевич, бъдъщия генерал на свободна и незави­сима България не можеше да не вземе окончателно и безвъз­вратно решение да прекрачи Дунава.

Но всякога коректен, вежлив и деликатен, и бояйки се да не се покаже неблагодарен за великодушните към него грижи, той старателно отбягва всичко, с което би мо­гъл да оскърби, макар и неволно, благодетеля си, епископа Мелхиседека. И за това, вместо да зареже грубо поста си на проповедник, той в една най-почтителна форма е изложил намерението си пред епископа. Благородното и свято сърдце на епископа се трогнало от молбите на патриота и вместо очаквания упрек, той му даде благословията си.

И от този ден младия Георги Василиевич се прости с амвона, и от тогава неговите слушатели за всякога съ из­губили своя обаятелен и мил проповедник…

В края на август 1877 год. Георги Василиевич е преминал Дунава и се спрял в гр. Тулча, гдето се представил на местния губернатор Белоцерковец, а на 23-и септември биде назначен на длъжност, първоначално за секретар в Харковското, а после за такъв в Черноводското окр. управ­ление. В тая длъжност е престоял до 23-и ноември 1878 год., т. е. до предаването Добруджа на ромъните. Тук се тури край и на чиновническата му дейност по гражданското ведомство.

На 8-и декември 1878 год., късно вечерта, тук в Со­фия, пред „Хаджимановия” хан се спряла кола. От нея съ слезли двама пътници, между които един млад висок брюнет, с слабо телосложение, бледо, но симпатично лице, с високо чело, къдрава коса и пронизителен поглед. Това е бившия Измаилски проповедник, Георги Василиевич Агура. Освободена България имаше нужда от хора просветени и тя им обещаваше високи длъжности и щедри награди. Младия Георги Василиевич е една интелигентна сила и той лесно мо­жеше да се добере до завидна длъжност; но друго е него­вото желание, друга е предначъртаната му цел. България е свободна, но тя има нужда от пазители на свободата й, от крепители на нейната мощ. И такъв имено пожела да бъде младия интусиазиран патриот, Георги Василиевич Агура; той поиска да влезе в редовете на младата българска войска, да стане пазител на татковината си, ратник за нейното вели­чие, неуморен сътрудник за нейното величие и слава.

Явява се той в военното училище, издържа надлежния проверителен екзамен и на 25-и декември 1878 год. го ви­ждаме волнослушател.

След три и половина месеца, на 19-и април 1879 год., той биде произведен в портопей-юнкер и на 9-и май с.г. го приели за редовен ученик в старшия клас. Това бе собственно за изпълнение на една формалност, понеже на другия ден, 10 май, т.е. след четири и половина месеца, Георги Василиевич бе произведен в чин прапоршчик и прикомандирован е бил към военния отдел в управлението на императорския руски комисар княз Дондуков Корсаков, а на 18-и май с.г. е бил назначен адютант при особата на същия княз.

Същата година, както е известно, е бил избран и първия български княз Александър 1-и и на 6-и юли 1879 год. прапоршчик Агура е бил назначен адютант при осо­бата му, като на 18-и август е бил прикомандирован в конвоя.

На 1-и ноември 1879 год., т.е. след четири и половина месеца служба, той е бил произведен в чин подпоручик, а на 24-и същий м. назначен е бил флигел адютант при царствующия княз.

Едновременно почти с това назначение, на младия под­поручик му е била възложена една мисия от твърде дели­катно естество. През есента в 1879 год. в Видинската гу­берния бяха избухнали доста сериозни вълнения, за които имаше опастност да не съ изродят в открит бунт. За потушването на тия вълнения необходимо е било да се действува бързо, решително, а главното разумно. Всяка слабост или нетактичност би била гибелна. С деликатната тъзи мисия, усмиряването на развълнувания край, е бил натоварен мла­дия подпоручик Агура. Той е бил командирован лично от Княз Александър, и му съ биле дадени на разположение: един взвод от княжеския конвой, целия западен военен отдел и цялата Видинска губернска административна и полицейска власт. Избора е бил повече от сполучлив. Княжеския пратеник обиколил с свитата си целия развълнуван край, като на всякаде за успокояване на развълнуваните духове и въдворение на редът е употребявал най-мощното оръжие словото. Никъде тук той не е проявил грубост, никъде не е употребил насилие. Человека е надарен с разум и разумната, убедителната реч е за хората. Младия подпору­чик знаеше кого усмирява и знаеше как да усмирява. Грубостта предизвиква грубост, насилието насилие, а резул­тата е всякога скърбен, всякога гибелен, защото и побе­дата за победителя бива толкова лоша, колкото и пора­жението за победения А младия подпоручик разбра, че вместо да нанася рани, най-доброто е да даде утеха, и той избра речта, която прониква в разума и завладява сърдцата. И ето и тук неговия ораторски талант пак блесна и тук искренната, сърдечната и наставническа реч усмири умразата, стъпка негудованието. Тълпата всякога се е увличала и ще се увлича от блясъка, тя всякога е била, и ще бъде готова да коленичи пред властта, но до това увличание и до тази покорност може да се добере само тоя, който е познавач на сърдцата, който сам искрен, правдив и роб на законността с сръчност се залавя да присуши извора на злото, да премахне потисничеството, като направи щото там, гдето е клокочила злобата и отмъщението, да се прояви и закрепи взаимната преданост и взаимноуважението.

И така, целия край е бил усмирен. За това умело и добросъвестно изпълнение на възложената му мисия, на 10 януари 1880 год., на младия подпоручик му е била изказана благодарност с височайши рескрипт.

На 1 април 1880 год., подпоручик Агура бе приведен в Варненската № 4 пеша батарея, а на 2б-и август е бил прикомандирован в Петербург за постъпване в военно-юридическата академия. Там, в академията, способностите на Георги Василиевич не съ могли да не бъдат забелязани и той, с прилежността си и коректните си обноски, скоро спечели симпатиите, дори и уважението, на професорите и ака­демическото началство. През януари 1881 год. бе първия му академически екзамен, в който е приежтетвувал и тогава­шния военен министър Граф Милютин. Последния, възхитен от отговорите на младия подпоручик, станал и го поздравил, като с въсторг възхвалил способностите на бъл­гарската младеж, за която само няколко месеца съ биле до­статъчни да станат те толкова добри офицери.

На 30 август 1882 год. подпоручик Агура, след две години и девет месеца служба в тоя му чин, бе произве­ден поручик.

Следующата, 1883 год., на 30 май, той е свършил военно-юридическата академия, като по разпоредба на нашето Военно Министерство е бил прикомандирован за практика в руското главно военно-съдебно управление, гдето е пристоял пет месеца.

През месец ноември 1883 год. поручик Агура биде повикан обратно в България от Русия и на 19 декември с.г. е бил приведен и назначен офицер за особни поръчки в военно-съдебното ведомство. За щастие, в това време на чело на това ведомство, като главен военен прокурор, е стоял руския полковник Лиленфелд – человек с твър­ди трезво юридическо образование, добър оратор и с за­видна опитност. И под ръководството на този закален законоведец, младия юрист е започнал своята службна дейност по съдебното ведомство. В продължение на осем ме­сеца поручик Агура е изпълнявал разни военно-съдебни по­ржчки, като: следовател, прокурор и пр., а на 21 август 1884 год. е бил назначен за и.д. Соф. военен прокурор. Освен това, през учебната 1884–1885 год. той е бил назначен да преподава Военна администрация в военното училище.

На 30 август 1885 год. поручик Агура, след три го­дишна служба в тоя си чин е бил произведен капитан и утвърден е бил в длъжността Софийски военен прокурор. На ето, че след една седмица, на 6 септември 1885 год., стана съединението на северна и южна България. Това знаме­нито и велико за българина събитие, с което се реализирваше част от неговите мечти, възбуди у съседите: у едни скрита завист, а у други открито роптание. Смутът проникнал и в дипломацията и това предизвика оттеглюването на руските офицери инструктори от нашата войска.

С заминаването на руските офицери от България, поста на главния в. прокурор в войската ни остана вакантен. Избора падна върху младия капитан Агура, млад по години и млад по служба. На 18-и септември 1885 год., т.е. тъкмо преди 25 години, той бе назначен за главен военен про­курор.

Млад бе капитан Агура, но млада бе и българската армия, защото и тя от своето съществувание броеше около 6-7 години. В нея нямаше минало, нямаше опитност, нямаше стари генерали ръководители, нямаше традиции, нямаше и за­крепена дисциплина. На капитан Агура, като млад, много му липсваше от страна на практиката, но тази липса се допълняше с солидните му теоретични познания, а главното с ревността и предннността му към службата. В тия вре­мена на изпитни за цялата млада българска армия и за це­лия български народ само дълбокото съзнание на дългът и високия патриотизъм можаха да ги избавят от гибелта.

Тогава нашите офицери, млади още ученици, съзнаваха своето положение и разбираха много добре тяхната ограни­чена рол на пасивен инструмент. За тях имаше само едно ръководно начало: да бъдят покорни послушници и добро­съвестни изпълнители на това, което ще им се заповеда. У никой тогава не можеше да има лудата смелост да помис­ли, че тия млади ученици ще бъдят тъй скоро призовани да играят ролята на самостойни началници.

И младата българска армия с тия именно млади и нео­питни свои офицери бе оставена на произвола на съдбата. Положението бе критическо. И колкото трудна бе мисията на младите наши офицери, толкова по-тежка се явяваше техната отговорност, защото в техните само ръце бе по­верена съдбата на нашата тътковина и те бяха ония, които щяха да я спасят от гибелта и да й спечелят слава или да й навлекат поражение и да я опозорят.

И младия капитан Агура с назначаването му на тоя висок пост – главен военен прокурор на българската армия, схващаше много добре положението си, съзнаваше отговорността и чувствуваше непоносимия товар, който се слагаше върху крехките му плещи. Вярно е, че той е прекарал двегодишна школа при своя предшественик, бележи­тия юрист, полковник Лиленфелд, но тази школа едва мо­жеше да развие у него похват към съдебна елоквенция, а не и да даде директиви по военно-съдебната политика.

За това и младия в. прокурор с назначаванието му за такъв, бояйки се да не попадне в грешки, присъщи на неопитността, бе си задал за ръководно начало: да бъде вся­кога и в всичко осторожен, да не бърза с промяната на съществующия ред, като всички разпоредби ги извършва с система и последователности въз основа на един обмислен план. Но едва бе встъпил той в новата си длъжност, и ето по-голяма изненада.

Ние видяхме как България, разскъсана на части, поиска с героичен замах и с риск да бъде смазана от веков­ния си тиран, да сломи и премахне остатъците от робски­те вериги; тя поиска и успя да се съедини. Но уви! злото се яви от там, от гдето най-малко можеше да се очаква. При тоя свой героичен подвиг клетата България, за голяма ней­на скърб, има нещастието да види как една истинска нейна по вяра и кръв, но напоена с жлъч, сестра възстана върху й и, вместо помощ, впусна се да й носи в дар нови вериги, ново робство. Кой бе вдъхнователя на тоя каинов подвиг това малко важи, а важен е прескърбния факт. Българската войска разбра последствията от тая нова изпития. Нейните млади капитани, макар и неопитни, се усмелиха да излезат срещу старите неприятелски генерали и да им се противопоставят. А нуждата от офицери бе толкова голяма, щото до­ри и младия главен военен прокурор, колкото и да бе необходим на поста си, трябваше временно да го напусне и да вземе участие в решителната и съдбоносна борба. На 5-й ноемврий той бе назначен за началник на Княжевския, а после за такъв на Трънския действующ отряд, като на 15 ноември е взел участие в боя при Руй планина, гдето именно е бил и леко контузен. А с каква радост, с какъв интусиазъм споделяше младия капитан Агура съдбата на своите другари, на своите братя по оръжие! Млада, не­опитна и слаба по състав бе българската войска, но нима може да има по-силен от тоя, който с съзнание отива да умре за милата си татковина? България бе въоръжена с щит неуязвим и този щит бе нейния висок патриотизъм. Там бе нейната наука, там бе нейната сила и с нея тя се спаси от позора, с нея победи и с нея се прослави!

На 25-ий ноември 1885 год., след премирието, капитан Агура бе повикан обратно в София да заеме длъжността си. Страната се намираше още в военно положение и работа за военните съдилища имаше доста. С завръщанието си, пър­вата му работа бе да уреди назначаването съдебен персонал, според организацията на действующия тогава Военно-съдебен Устав. Към това време имаше офицери, които едни бяха свършили военно-юридическата академия, а други само бяха следвали в нея по около една година, От тия имено офицери съ биле назначени военни прокурори в София, Русе и по-после в Пловдив, с завидното положение – права на полкови командири. Сам главния прокурор се ползуваше с права на бригадир.

В легислативно отношение тогава съ биле в сила при­способените за нашата войска още в 1879 год. и напечатани на руски: Воинския устав за наказанията и Взенно-съдебния устав, с направените към него допълнения. Нуждата от преглеждането и преработването на тия закони е била повече от наложителна, и с тая именно работа се бе завзел мла­дия главен военен прокорор,

Но уви! как съдбата се играе с хората! Капитан Ге­орги Агура бързо напредваше и той беше щастлив, но тогаз когато съдбата от една страна му се усмихваше; когато го тласкаше напред към повишения и заемане на завидни високи длъжности; когато го обсипваше с почести и награди и го галеше с мисълта, че вече е реалезирал своите мечти, тогаз тя го направи за винаги нещастен, за винаги безутешен. Капитан Агура скоро след войната се бе оженил за младата и симпатична блондинка г-ца Тинка (Екатерина) Кънчева от Свищов, племеница на покойния Павел Икономов. Но едва се беха минали 7 месеца и той изгуби милата си и за винаги незабравима другарка. Тя почина в най-крехката си младост. Нещастна Тинка ! тя не само обичаше, но боготво­реше своя другар. И за това удърът бе тежък, жесток. И закле се младия капитан, че никоя вече няма да носи неговото име, защото никоя не можеше да замени тая, която той залюби с всичката си младежка жар.

Сломен от скърб, с разбито и наранено сърдце той потърси утеха в трудът, в преданността му към служ­бата. Но и тук той нямаше спокойствие, защото други едни скърбни събития, които скоро се случиха правиха всеки опит за спокоен труд невъзможен. Датата 9-ий Август 1886 год. дотронирането на първии български княз Александър Батемберг, е известна. Този сюрприз хвърляше България в нови тревоги, нови изпитни, нови бедствия. Младата българска армия, пазителката на националната ни мощ, на честта на татковината ни бе разпокъсана на два враждебни лагера, две гру­пи готови да се взаимноунищожат. Някои от длъжностните лица по военно-съдебното ведомство беха взели участие в тоя преврат и завлечени от политическия порой, принудени бя­ха, едни да емигрират, а други да напуснат длъжността си. Така че, тия печални събития, като се отразиха вредо­носно изобщо към целата ни армия, вредоносни се показаха те и частно към военно-съдебното ведомство; а то едва бе започнало да се организира. От всичкия персонал, оста­нали бяха само главния в. прокурор, капитан Агура и по­койния капитан Паница. Последния бе постоянен член в главния военно-касационен съд. Безпорно е, че капитан Па­ница би могъл да бъде добър помощник на младия главен в. прокурор по трудната му работа, ала, за съжаление, по­койния повече се увличаше, интересуваше и занимаваше с разрешението на някой политически проблеми, от колкото с въпросите по уреждане съдебното дело. И всичката тяжест оставаше на младия капитан Агура. Последния нежалеше трудът си и само в него намираше удоволствие.

При липсата на персонал, който да заема опразднените длъжности на военни прокурори, капитан Агура бе принуден да прибере млади граждански юристи и да ги представи за производство в първи офицерски чин. Те бяха неопит­ни, но под мъдрото ръководство на началника си скоро усвоиха требванията на военната служба. А казахме, че съби­тията бяха грозни и борбата ужасна: ако в едно место изпъкваха съзаклятия, в друго – избухваха открити бунтове, а в добавък на всичко имаше и страховни разбойнически върлувания. Темида трябваше да снеме връзката от очите си и да бди зорко. За изкоренение на злото трябваше да се вземат строги мерки, защото и опасността бе сериозна. Откри­ти съ биле военно-полови съдилища – мярка взета изклю­чително по инициатива изходяща от законодателното тело и с това престижа на военно-съдебното ведомство бе изложен на тежки изпитни. За щастие неговата чест остана неопятнена. И повтарям, че само дълбоката прозорливост, съобразителност и добросъвестност, с които качества всяко­га се е отличавал Георги Василиевич Агура, само те съ кои­то го запазиха незасегнат от страховните политически бури.

За да постигне предначартаната си цел – закрепване закоността в армията, той още от 1886 год. започна да чете в военното училище лекции по законоведението, като издаде и кратко ръководство по тоя предмет. Тъзи мярка бе и навременна и необходима, защото само така младото офицерство можеше да запознае и усвои поне най-съществените юридически норми и се проникне с чувство на правомерност.

На 1 април 1887 год., капитан Агура, след една годи­на и 7 месеци служба в тоя си чин, бе проиведен майор. И колкото по-бързо напредваше в чинопроизводството, тол­кова по-плодовита ставаше и дейността му. Така, през същата година той сглоби на български и в качеството си на княжески комисар защищаваше в народното събрание при­емането на действующия сега Военно-наказателен закон. Малко по-късно, на 25 януари 1888 год., му бе възложено да състави правилник за Дисциплинарната рота, а на 28 същий – да състави две инструкции: една за реда по лишаването от военната чест и друга – за реда, по който на осъде­ните им се възстановяват отнетите граждански и полити­чески права: а през юлий месец той състави проект за екзикуциите. В следующата 1889 год. той сглоби на българ­ски и в качеството си на княжеския комисар е защищавал в народното събрание приемането на военно съдебния закон. Едновременно с това той работеше и своя курс по Военно-углавното право от който първата част, по материалните закони, е била издадена в 1889 год., а втората – по форма­лните закони – в следующата 1889 год. Освен това, той зорко бдеше за дейността на подчинените си, бояйки се да не се попадне в непоправима някоя грешка, като непрестанно се грижеше и за уреждането на военно-съдебното ведомство… В това време, благодарение на прекъснатите след превра­та сношения с Русия, вратата на военно-юридическата ака­демия там бе затворена за нашите офицери. Ето защо, за да може да се подготви нужния персонал за председатели и прокурори, майор Агура в 1889 и 1890 год., се застъпи и разпореди да се изпратят група офицери от по-старши чинове в различни юридически факултети в Европа. Част от тия офицери още служат в ведомството, част съ из­лезли в запаса, а част занимават видни длъжности в вой­ската, макар и по други отрасли. По-късно се назначи и конкурсен изпит за следване юридическите науки, и, първонача­лно, едни от офицерите беха командировани да следват в новооткрития Софийски юридически факултет, други се из­пратиха в Париж, до като най-после, започнаха пак да се командироват в руската военно-юридическа академия.

На 27 юни 1891 год., майор Агура бе командирован зад граница с научна цел да изучи различните възпита­телни системи на нъкои от съседните ни армии, и на 2-й август същата година бе произведен в чин подполковник.

Резултатите от командировката не закъсняха да се проявят. От 1893 до 1895 год., от перото на подполковник Агура започнаха редовно в всеки брой на „Военен Журнал” да се печатат ред статии, под наслов: „Сравнителна студия, относително дисциплинарните разпореждания, действующи в нашата войска, в войските на нашите съседи и на най-главните Европейски господарства”. С тая своя студия главния военен прокурор, комуто от 1890 год. му бе при­своена и титлата началник на Военно-съдебния Отдел, целеше да приготви почва за изменение на съществующия Дисциплинарен Устав и заместванието му с нов, който да легне върху модерните правови принципи, с грижливо посочване на ония основни условия, които оправдават, крепят и поддържат съществуванието на съвременните армии.

Безпорно е, че в стария дисциплинарен устав имаше хубави неща, ала той по съдържанието си бе почти цел зает от руския, с незначителни някои изменения и добав­ки, а колкото и добър да се явяваше той, за една стара, про­пита с традиции армия, толкова, по краткостта на поста­новленията си, се явяваше непрактичен, за една армия млада, армия лишена от традиции, с незакрепнали навици и готова ла подражава сляпо на чуждото, като наред с доброто, по увличение, можеше лесно да присвои и вредоносното.

А с прескърбие трябва да признаем, че в младата ни армия некои лоши обноски, като: грубост, побои и незачи­тане човешкото достоинсто на войника бяха вече почнали да се проявяват и дори застрашаваха да се вкоренят, като на­вици. Тези скръбни появи, тези лоши и пакостни навици трябваше да се премахнат, да се изкоренят и време беше да се започне смела, безпощадна и разумна борба с злото.

И ето в тая именно своя студия подполковник Агура, като пристъпва към анализиране етическите длъжности на военнослужащия и като извършва един бегъл исторически обзор на различните възпитателни системи в разните армии и в различните времена, той смело, открито и категорично се произнася: че съвременното възпитание, че суровата някогашна военна дисциплина, днес трябва да намират основата си не в грубостта, не в униженията, не в побоите или пакостния животински страх, а в съзнанието на дългът, в уважението към началството, в любовта към татко­вината, от гдето именно трябва да черпят своя живот и сила.

На войската подполковник Агура не гледа, като на ня­коя превилигирована каста от аристократи, с права на неприкосновеност, но той иска щото в лицето на войската, от редника до генерала, да се вижда един доблестен гражданин, един съзнателен патриот, един буден страж и смел борец за запазването мощта и величието на отече­ството. И този гражданин, този патриот, този ратник, той иска да бъде уважаван и уважението да бъде искрено, спечелено с добри дела, с преданност, самоотвержение и самопожертвувание за общественото благо. „Атрибутите на дисциплината, казва той в своята студия, се състоят в об­работването у членовете на господарството качества, които с нужни за обществения морал, за обществената деятелност и неговите цели… Дисциплинарния народ съставя не само гражданско богатство, но той е основата на военната дисциплина. Войската се състои от цвета на населението и какъвто е тоя граждански цвят, такива ще бъдат и воен­ните плодове”. И по-нататък добавя : „Няма съмнение, че люлката на дисциплината е семейството. Първия дисципли­нарен урок е в гърдите на майката, а по-нататъшните в нейното сърдце. Дайте ни майки гражданки и ще имате пре­красни и храбри войници. Храбростта не е природна, но тя се придобива заедно с възвишението на добродетелта и по­тъпкването на порока. До когато гърдите на майката не станат извор на патриотизма, до тогава те ще изпускат от­ровно мляко и ще отхранват змийчета; до когато тя не се превърне в въздаятелна жертва пред общественото благо, великото и благородното трудно ще се постига. Жената на Картагенския пълководец Аздрубал се хвърли с децата си в огъня, за да не станат те римски пленици. А трябва да знаем, как съ се третирали тогава плениците и на какво скръбно унижение се е обричало тяхното бъдаще, за да извиним постъпката на тая жестока картагенка, защото тя е диктувана от национална гордост, от патриотическо герой­ство. Нашето време не иска майки варварки, а – майки граж­данки. Нека отхранват те не улични тунеядци, корена на де­морализацията, а доблестни и неуморими дейци и ние ще им се поклонимъ”.

А като се спира върху възпитанието и посочва неговото значение за присаждането и закрепването на военната дисци­плина той казва: „Дисциплината пада в областта на възпи­танието. Възпитанието действува върху душевните качества… и, следователно, то само по себе си трябва да бъде добро – инък може да присади лоши начала у възпитуемия и ще се нарече деморализация. С това искаме да кажем, че дисцип­лината обема най-деликатния, но за това пък и най-божестве­ния склад на нашия вътрешен мир и може да се привие само с търпеливо и симпатично въздействие върху душата, без абсурдно насилие, защото насилието е клин, който цепи, а не изглажда. Насилието и бича могът да наплодят лице­мерни фарисеи, но не и задушевни богомолци. Целите на общественната дисциплина с общото благо; това благо трябва да се култивира у всекиго с любов и еднаквост. Изобщо дис­циплинарния метод трябва да се стреми към развивание чув­ствата на: съзнание, доблест, честност, скромност, гордост, любов към възвишеното, храброст и патриотизъм, които чувства могът да се пошушнат на душата повечето с любовни речи, нежели с насилственна реакция, против порочността на индивидуалната природа. Ний не сме против разумните .дисциплинарни наказания, защото те често пъти с авангард, който отстранява поводите към углавните наказания, но ний не ги считаме за талисман, в който е съсредоточена всич­ката магия на дисциплиниранието. Дисциплинарното наказание трябва да бъде средство за поддържание, а не за въдворение на дисциплината; в това отношение то може да играе роля само като назидателен пример. Наказанието трябва да се налага за съзната грешка, а последнята ще бъде съзната, ко­гато възпитанието е неин предтеча. В наказанието не трябва да играе роля личния каприз или умразата на педагога, а ин­тереса на дисциплинируемия – инък то става причина за не­уважение, а който презира свещениците ще ненавиди и цър­квата. Проповедите на такива свещеници се усмиват, а за­едно с тех и догмите, които те развиват. Дисциплинарно­то наказание трябва да развие чувството на человеколюбието, а не да се убива”. И взимайки дисциплината като предмет на школа, подполковник Агура намира, че способите за присаждането и закрепването на добрите войнишки качества се състоят: а) в умелото, постепеното и настоятелно запознаване защитниците на народните правдини с смисъла, духа, важността и неумолимостта на отечествените закони; б) в събуждание у войника любов към отечеството, посредством за­познаването му с народните идеали, с светлите страници на народната история, народните герои и техните безсмъртни подвизи, и в) в упътване поведението на войника към бла­городни, трудолюбиви и кавалерски навици и в възбуждане отвръщение към порока и вулгарните инстинкти, посред­ством постоянно упражнение на душевната му дейност.

Като съспоставя техническото образование с възпита­нието, т.е. физическата сила с моралната и като дава пре­димство на последнята подполковник Агура казва: „У нас се е появила една млада рутина, която не се оправдава с ни­що… Любезността е тяжест, прекрасното – пародия, благо­родното – ирония, а психическата деятелност дреме и се на­слаждава в ненавистното dolce far niente. Ний нищо не правим за моралното развитие на войника; между туй всички сме склонни да вярваме, че победата ни над сърбите през 1885 год. се дължи на нашето морално преимущество. Ний повди­гаме меч против тая морална язва не с цел да подкопаем авторитета и значението на военното искуство, а да дадем на дисциплината почтеното старшинство, да я покачим на трона, който вековете съ й създали, защото тя е душата на добре обучената войска, защото трябва да се убедим един път за винаги, че не ръката, а душата направлява удара… Техническото образование в войската е дело важно, но без дисциплина, то е толкова полезно, колкото и опасно. Само по себе си то е меч с две острила, който, като Арпагона, може да изколи целия свет, но най-после и себе си. Само дисцип­лината дава на тоя меч желателния удар. Не може да има никакво съмнение, че най-напред трябва да се изработи человека, па после да се мисли за оръжието, което му се дава. Дайте на войника най-съвършеното оръжие, но не му ли вну­шите дълга, за който му го давате, не го ли приучите да бравира смъртта в интереса на това, без което той е за подигравка на хората скиталец – за отечеството, той ще го разпилее по планините и долините”.

Колкото се отнася до самата цел на дисциплината ав­тора на студията казва: „Целта на военната дисциплина е войната; между това ние често пъти по недоумение, неглижираме тая цел. Боевото значение на дисциплината малцина разбират и поради това в програмата за подготовката на войника тя няма страници. В същност тя трябвало би да стои на пръв план, защото нейното назначение е да усъвършенствува волята и да даде морални боеви качества на человека, който никога не е преставал да бъде най-важния фактор в войната; тия морални качества неизменяеми по природата си, трябва да бъдат толкова повече култиви­рани и поощряеми, колкото повече се усъвършенствува и увеличава поражаемостта на боевото оръжие. А при новоизобретения бездимен барут, при който смъртоносното оръжие става почти невидимо, моралния дух и дисципли­ната в войските преобратава неимоверно значение, защото в природата на человека е да се бои повече от неприятел, когото не вижда. Следователно, проповедите на военните учители, трябва да ечат не само от запрашеното гърло на учебния плац, но и в тишината на казармата, гдето душата говори на душата, гдето речта е излияние от сърдечна любов към националното дело, към отечествения дълг. Уставите трябва да ни задължат изрично и ясно към това, инък духа към другарството няма да се развие ни­кога в нашата войска и началника ще бъде всякога чужд за подчинените си. Те трябва да трасират направлението ни към целта и да дадат име отстъпник и изменик на оня, който си позволи да се отклони от това направление. Удивително нещо е, че в практиката на войските негодния строяк се маха от местото, което недостойно заема, а не­годния педагог се търпи равнодушно”.

Небезинтересно е да се види какъв отговор дава под­полковник Агура още преди седемнадесет години в студи­ята си на въпроса: Как трябва да гледаме ний българите на войната? Той казва: „При настоящето всеобщо въоръжение, ко­гато цела Европа се е превърнала на арсенал и склад; ко­гато всеки обвинява другиго за греха, който сам настойчиво върши; когато симфоническото adagio на средиземното трио и северозападния дует се поддържат от чуковете на оръ­жейните майсторски; когато думата мир е станало синоним с заплашването: стой мирно или ще ти строша главата; ко­гато екилибра на търпението зависи от един непредвиден промах; когато невинната хубост на България възбужда пъкленна страст в сърдцата на много недраги притенденти: вой­ната за българите трябва да бъде култ с чисто национално съдържание. Вековните жертви не съ наситили още злокобната орисница на българските страдания. Обречени на полити­ческа смърт още при политическото си раждане, лежащи ра­мо до рамо с кръвни братя, които на место да ни прегърнат с любов за сладка почивка, гледат как по нахално да ни изритат от леглото, ний имаме да разрешаваме още исторически национални задачи. Миналите изпитания ни нау­чиха да се убедим, че чуздите подаяния съ горчиви и се преглъщат с сълзи; ние трябва да се надяваме на собственните си мишци и на Бога, а за моралната симпатия ние все­киму ще съумеем да отблагодарим. Ний сме в началото на нашата нова история, а тя ни налага славни бъдъщи съ­бития. Голям е пороя на историческите събития и когато стане насъща необходимостта на времето, той е непреудолим. Настоятелната общественна необходимост дава сила, а силата всякога ще си пробие път, по един или друг начин. Смешно е да се противопоставяме на тоя порой, вме­сто да вървим смело по течението му. Българския храм на Януса не трябва да се затваря, българския меч не трябва да ръждяса, до като българското знаме не се развие всъду, гдето се чува българска реч и гдето тупа българско сърдце. Този култ, който трябва да кара нашия пулс да бие под един такт, е предизвикан от висшите народни правдини, в него няма нищо безнравствено, защото той е свещения глас на потъпкания български народ, молитвата на многострадал­ната българска майка, а гласа на народа е глас Божий. Този култ за нас е един дълг, който ни се налага от жерт­вите, които паднаха за българската свобода, там горе – на Шипка и тук долу – на Сливница. И буйната шипченска фортуна и плачущата сливнишка мъгла еднакво ни налагат тоя дълг. Духовете на тези герои ходатайствуват пред Бога, за нашите съдбини, а за нашата недъгавост, ние ще отговаряме, както пред техния величав гнев, така и пред проклятията на потомството. „Мирувайте, дразки пеленачета, ще ни каже някой, защото сте малцина”! Малцина, ще отговорим ние, но неустрашими, защото четем историята не ка­то роман, а като наука; защото знаем железното минало на миниатурната Швейцария; защото помним, каква левска сила придоби Прусия после Тилзитското унижение; за­щото незабравяме, че при Маратон 10 000 гърци бият 100 000 персийци, а при Ализия 40 000 римляни тупат 280 000 гали; защото вярваме, че при всичкото усъвършенствувание на оръжието, человека не престава да бъде най-главния фак­тор на войната, а българина е храбър по природата си, той не познава още царя на малодушието – разврата”.

От приведените цитати явствува, че подполковник Агура при високата си ерудиция, той, като писател, се явява и велик артист педагог, който умее с завиден похват майсторски, с чувство да вдъхне и закрепи дълбоко в сърдцето на читателя си ония идеи, които мъчно би се разбрали, а още по-мъчно би се усвоили, ако би се започнало да се разясняват и доказват по сух теоретичен начин. Този артист педагог, преди да убеди разума, умее да за­владей сърдцето и кара разума да се покорява на повеления­та на сърдцето. Той знае, че за да се изпълни дългът добро­съвестно и с равност, последния трябва да се съзнава, а това съзнание може да го има само у тоя, у когото сърдцето е станало огнище на патриотизма. И ето това именно възвише­но чувство се сили да възбуди и закрепи почетния подпол­ковник.

В 1895 год., студията, за която е реч излезе в отдел­на книга и в същата година, на 2 август, Георги Василиевич Агура бе произведен в чин полковник.

За тая му студия ето как се произнася руският вое­нен вестник „Разведчикъ”: настоящата му книга обема изучванието на дисциплинарното право в войската. Автора пра­ви твърде обстоен критико-исторически преглед почти на всички Европейски държави, в това число и Туриия, при кое­то показва твърде солидно познание не само на юридическата литература, но и военната история. Полковник Агура, като предава грамадно значение за точното регламентиране на от­ношенията в войската, чрйз което би се постигнали най-главните цели, е чужд от всякакви превзети тенденции. Без да отрича необходимата строгост дори и суровост за поддържането на дисциплината в войската, автора настоява за строга законност в отношенията към подчинения, иска отстранението на всякакъв произвол и, като привежда в изследванията си идеи за хуманност и человеколюбие, явява се решителен противник на телесните наказания в войската”.

Крупния труд на почетния полковник бе оценен до­стойно. Между нашите висши военни кръгове този труд произ­веде поразително впечатление и скоро се разбра наложителната необходимост за заменяването на съществоющия до тогава дисциплинарен устав с нов, в който да легнат начала­та и идеите преведени в студията. И тази делекатна задача, както и трябваше да бъде, се възложи пак на автора на студията, полковник Агура. Това бе на 6-й март 1898 год. Но нему, освен това, му с биле възлагани много пъти и други мисии, като: изучвание и съставяние на всички почти закони, на всички положения действующи в войската и пр. Има и нещо повече. Полковник Агура непрекъснато в продължение на цели 15 години е бил един от най-видните, най-достойните, най-красноречивите и най-любимите преподаватели в Военното училище, гдето е чел лекции по Законоведение, Етика, а в висшия офицерски курс – държав­но и международно право. Той е бил такъв увлекателен лектор, че на лекциите му с се стичали да го слушат дори и юнкери, на които не е бил преподавател.

На 27-й Февруари 1899 год. полковник Агура бе командирован в Франция, като представител на армията ни при погребението на председателя на републиката, Феликс Фор, а на 15-й ноемврий слйднята 1900 год. бе произведен в чин генерал-майор.

Съставението на новия дисциплинарен устав се свърши и получи Височайша санкция в 1901 год. За този устав руския военен вестник „Инвалидъ” казва: „Редакцията на българския дисциплинарен устав се отличава с достатъчно ясност, а съдържанието му безпорно ще има възпитателно значение за младата българска войска. Това не е само устав, но и катихизис и поучение.” А ето как се произнася в. „Раз­ведчик”: „Устава се разделя на две части: обща и особенна. Общата част има повече теоретичен и нравственно възпитателен, от колкото законодателен характер… В нея се разяснява понятието за държава, войска, като материелна дър­жавна сила, за клетвата, знамето, военната йерархия, като проводник на волята на върховния вожд, и най-после, твър­де подробно се излагат нравствените длъжности на военнослужащите. В тая част особенно внимание заслужва чл. 33, който гласи, че военния не трябва никога да унижава честта на другите, а своята е длъжен да я пази с енергия и да я защищава с решителность. Че бидейки въоръжен с висо­ката цел да защищава престола, отечеството и авторитета на закона, той не само, че не трябва да употребява оръжи­ето си против мирните граждани, но, напротив, длъжен е, в всевъзможни нещастни случаи да се претича на помощ на тия, които се намират в опасност и имат нужда от защита”. Заключението на същия вестник е: „По сполучли­вото определение на въпросите, които влизат в дисципли­нарния устав, по пълнотата и грижливото разработвание на всичките деталии на тия въпроси, по целесъобразността и несъмнената жизненност на постановленията, устава трябва да се признае за образцов законодателен труд, който прави чест на съставителя му и свидетелствува за обширната му ерудиция на ред с основателното му знание и разбирание условията на военния живот”.

Тия отзиви съ достатъчни, вярвам, за да засвидетелствуват голямата услуга, принесена от генерал-майор Агура с тоя негов ценен труд; те идат също да илюстрират и засвидетелствуват и високите му дарби. За този свой труд генерал-майор Агура получи щедра награда при сан­кционирането на устава Н. Величество го удостои да му по­дари ликът си с саморъчен подпис. А трябва да кажем, че той много пъти е бил удостояван и с твърде почетни мисии. Така, на 28 Април 1902 год. генерал-майор Агура е бил командирован в Мадрит, като представител на Бъл­гарското правителство и армията ни при коронацията на Н. Величество Испанския крал, от когото бе награден с орде­на Карл III, втора степен, а през февруари 1905 год. бе ата­ширан към свитата на Н. Ц. В. при посещението, което на­прави Ромънския крал в Русе и Плъвен и бе награден с ордена Ромънска корона, I ст.

Той е награден още и с слъднит наши и иностранни ордени:

1)       Орден      „За заслуга”;

2)          „             „Св. Александър”, IV ст. с мечове за военна заслуга;

3)               „             „Св. Александър”, III ст. с мечове за мирно време;

4)               „             за X годишна отлична служба;

5)               „             „Св. Александър” II ст.;

6)               „             за XX годишна отлична служба;

7)       Австрийски орден „Франц Иосиф” I ст.

8)       Испански медал за спомен на възшествието на престола на крал Алфонс XVII.

9)       Орден „Св. Станислав” III ст. 1880 год.
10)     Сребърна Ромънска звезда, 1879 год.

11)     Медал за в памет възшествието на престола на Кн. Александър 1879 год.

12)     Медал за спомен войната 1877 – 1878 год.

13)     Сръбърен медал в памет на Сръбско–българска­та война.

14)     Златен кръст, I ст. в спомен възшествието на престола на Н. Ц. В. Фердинанд I.

15)     Медал за спомен бракосъчетанието на Техни Царски Височества;

16)     Народен орден за военна заслуга, I ст.

17)     Медал за железницата Ямбол – Бургас.

18)     Кръст за – провъзгласяване на царството.

 

И така, същия този Георги Василиевич Агура, който някогаж, като млад семинарист от Измаилските църковни ам­вони е произнасял прочувствени и пълни с умиление речи и който в 1878 год. е заемал скромната и незавидна длъжност секретар при Хърсовското Окр. Управление, същия днес го виждаме в бляскавия генералски чин идеал често пъти непостижим за военния – с още по-бляскавото положение, главен военен прокурор и началник на военно-съдебното ни ведомство.

Генерал-майор Агура има вече близо 32 годишна военна служба, от която цели 25 години е главен военен прокурор. При тая своя дълга служба, от юнкер до гене­рал, той никога не е имал не само някои сериозни дисцип­линарни наказания, но е нямал дори едно просто мъмрение или бележка. Днес, при един бляскав чин, той заема една от най-високите и най-завидни длъжности в нашата войска; а трябва да кажем, че той с достойнство заема своя пост. И без да се боим да бъдем упрекнати било в преувели­чение или в желание да угаждаме и ласкаем, ние открито и смело заявяваме, че генералъ-майор Агура е най-здравия стълб, който крепи военно-съдебното ведомство, че той е една крупна интелегентна сила.

Казахме го вече, че той като преподавател в Воен­ното училище е бил пленителен по своето красноречие и ний мислим, че мнозина от неговите подчинени, военни юристи, ако съ избрали кариера по военно-съдебното ведом­ство, това съ го направили, защото съ биле увлечени в тая посока от своя учител. А неговите ученици и подчи­нени знаят и никога няма да забравят, че амбицията на техния учител и началник всякога е била и е: да вдъхне той у военнослужащия любов към правомерността, да на­прави от всеки военнослужащ  роб на законността.

Като началник генерал-майор Агура всякога към подчинените е бил строг, но строгост не подкърмена с жлъч, а с бащинска обич. Може да се каже, че към под­чинените си той е нещо друго отколкото началник, той е другар; да, другар е той и другар верен. Случи ли се ни­кога никой от подчинените му да отстъпи от приетия ред, да попадне в грешка – нещо твърде възможно, той веднага, без грубост, без унижение и без шум ще посо­чи грешката и ще отклони заблудения от кривоизбраната посока. Неговото ведомство може би е единственото гдето дисциплинарните наказания най-често се заменяват с назидания.

Зло генерал Агура никому не е направил, но добрини на мнозина. А когато на някой от подчинените му се случи някоя беда, някое нещастие, той всякога намира две сърдеч­ни думи, за да го утеши. Неговото благородно сърдце не мо­же да не се трогне пред душевните болки на своя подчинен и всякога в неговите очи блесват сълзи – признак на искренно съчувствие.

За генерала няма радост по-голяма от колкото да чуе похвали за неговите подчинени. Отличили се с нещо някой негов подчинен, това за него е най-голямата гордост.

Когато младия капитан Георги Василиевич Агура на 18-ий Август 1885 год. се яви на чело на военно-съдебното ведом­ство, той го намери съвършено разнебитено, почти без никакъв персонал, а самото централно управление на това ве­домство, бе с почти примитивна уредба. Целата канцелария с архива и библиотека можеше да се натовари в една талига. Всички закони и положения, които той завари бяха стъкмени на бърза ръка и имаха временен характер. Младия главен военен прокурор се запретна усърдно за работа и ние ви­дяхме вече отличните резултати на неговия труд.

 

Най-голямата грижа на генерала от начало и до днес с била и е да уреди военно-съдебното ведомство – неговата най-любима рожба, и всяка придобивка в това ведомство него го плени, възхищава.

Генерал-майор Агура работи много, работи планомерно, систематично, разумно и това, което се е постигнало за съ­дебното ведомство, постигнато е за цялата армия. В устремът си да постигне предначартаната си цел – да се затвърди морала и законността в армията, той е срещал големи, често пъти, непреудолими препятствия, ала той никога не изнемогна, нито пък се побоя от нищо, защото и нищо не можеше да го уплаши. И колкото повече пречки и неприят­ности изпъкваха, толкова повече той ставаше по-смел, а не­говата неизчерпаема енергия, вместо да отслабне, засилваше се. И тъзи своя смелост, тази енергия той я черпеше от оня чист кристален извор, който се нарича патриотизъм. Кой знае тъзи дума днес, може би, че дразни ухото на някои екзал­тирани soi-disant филантропи, ала тя е имала, има и ще има смисъл и значение. Генерала никога и прeд нищо не е изнемогнал, но той не е изнемогнал, защото в тъмния и задръстен път, който се изпрeчвал прeд него, всякога е имал и има един спасителен факел и едно мощно оръжие за борба: факелът е съзнанието на дългът, а оръжието му – законността. С тях той напредна, с тях се закрепи на ви­сокия си пост и с тях запази блясъкът на високото си положение.

Хвала му!

Advertisements
Публикувано на Всемогъщи прави боже. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s