Иван Вазов. Ильо войвода

[Иван Вазов]. Книжовен дял. Илю войвода, драма в пет действия от Никола Живков, собствено издание, София, 1880 г. и пр. [Вазов 1955.19: 9-12] [Народний глас, бр. 140, 25 ноември 1880, 3]

Теснотията на листът ни не ни позволява да се впущаме в дълги разсъждения, за да определим условията и характерът на едно драматическо произведение, задачата, която /с. 10/ му е поставена, и влиянието, което то много или малко упражнява въз нравите и понятията на обществото.

У нас, преди войната за освобождението, на драмата въобще се гледаше не като на художествено произведение, назначено да захване известно място в литературата, но като на едно лесно и практично средство да се подействова въз умът и чувствата на по-голямата част от народът ни, чрез излагание събития из миналото и настоящето му да се внуши силна умраза към вековните ни притеснители и следователно воля и въодушевление за борба. Към тая патриотическа цел клонеше тогава всичката ни емиграционна литература, главни представители на която бяха покойните Раковски, Войников, Каравелов с школите си. Тогава и вестници, и драми, и песни, и брошури, може се каза, се съдържаха в тия думи:

Българе юнаци,

ще ли още спим?

Вдигайте байраци

да с’освободим…

Друго народът не искаше. Потреба от по-висока храна, от по-естетическо наслаждение не можеше чувствова той, той нямаше свобода, не можеше да търси изящно! Нему му говореха, пишеха пеяха за свобода, това удовлетворяваше ужаднялата му душа и литературата постигаше целта си.

Днес обаче стана преврат и в положението, и в идеите на народът. Великите събития, които минаха като молния пред очите ни, докараха друго настроение в нашето общество: умразата към тирана и любовта към свободата станаха несъмнено достояние на всичките класове в народът; девизата: българе юнаци, грабайте криваци, вече не е нова и не повдига някогашните пориви от буйно въодушевление; тя вече не отговаря на новите изисквания, нито на принципите, които прегърнахме в началото на своят политическо-обществен живот.

Драмата на г-на Н. Живкова по съдържанието и езикът си принадлежи към категорията на многото ония жалки книжки, които се пишеха и четеха с възторг едно време във Влашко от нашите разпалени хъшове и бахчеванджии; /с. 11/ г. Живков требоваше да я напише и напечата преди 10-15 години. Тогава да разправяш с драма, че турците са лоши, че мъчили българите, макар това да бъде изказано глупаво, то сиимаше смисълта: то беше РОДОЛЮБИЕ. Днес обаче г. Живков пее на същата тема, и то чрез такъво едно безграмотно и безобразно написано съчинение! Това вече е недобросъвестно; то е шарлатанство. В драмата Илю войвода фигурират една сбирщина заптиета, кадии, паши, шпиони, дервиши, войводи и пр. и пр., които неизвестно защо се явяват, губят се, бият се, приказват безсмислици и нищо и никакви работи на език, препълнен с турски улични думи, с просташки и блудкави изражения… От изкуство, от граматика, от драматизъм тук няма ни сянка. Четеш и срам те обзима, като мислиш, че това се печата в 1880 година, че г. Живков е представител на драматическата литература у нас/бел. 1/ и че по това иностранците съдят за степента на нашето духовно развитие.

Недоволен обаче с драмата, г. Живков поискал да блесне и с поетический си дар, та я е прошарил със стихотворения като тия например:

                                               ОСТАЙ!

Остай ма в тишина

брата си да плача

в мъка той загина

в бесило удушен (!!)

 

СПРИ!

Спри, зефир, недей вя

                                   горест да разхладиш

душа да утешиш…

Гори мойта душа

                                   за мой пет сестрици…

Подчертаните думи, както видите, са или безграмотни, или безсмислени, или и двете наедно.

Тоже е вместил и маршът си: Шуми Марица. Понеже тая песен по волята на боговете е станала общ български /с. 12/ марш, то трябова да благодарим провидението, че е осияло духът на г. Живкова, за да създаде първите два стиха, едничките и действително добри в марша. Останалото не може освен да прави да се червят любителите на разумното и требова да се остави в забвение.

Ние ще свършим обзорът си за драмата на г. Живкова с думите на Л. Каравелова: тая книга не струва нищо; и жалеем, че ги не турихме още в началото. Подир всичко молим г. Живкова да бъде така патриот да не надарява с по-нови бездарни творения и така вече претварений с нелепости наш театрален репертуар.

бел. 1. Чети „Славянская литература” от Пипина и Спасовича.

Advertisements
Posted in Шуми Марица | Вашият коментар

Ланчелото. Шуми Марица

Ланчелото. Шуми Марица окървавена. // Воля. София, г. II, бр. 213, вторник, 18 септември 1912 година, с. 1

В тия дни на тревога и неизвестност, кафенето на бай Никола Бошлафа беше препълнено в събота и вторник сутринта, тъй като тогава дохаждаха столичните вестници и селската интелигенция, четейки усърдно новините им, тълкуваше ги шумно и с многозначителни забележки.

Рекорд в политическо сфащане на момента безспорно държеше старият Даскал Нено, който, бидейки, консерватор и по тая причина съчувствуваше донякъде на народняшката партия, казваше:

– Па чорту! Следува се Туркия да бъде разрушена, но трябува с политика…

Обаче Коно Кондофренски, кмета, който участвува в сръбско-българската война и притежаваше два кръста за храброст, по която причина си беше предал сърцето на патриотическите партии, му отговори веднъж:

– Даскале, остави я ти нея: турчин, – вярата му поганска там нему си, – от политика не разбира. За турчин и куче, едно се пише: тояга…

А даскал Нено, който не обичаше да отстъпи така лесно, завъртя седефлията си брояница около показалеца на дясната си ръка и като измести върху раменете си наметнатия кюрк, желаейки да отбележи невежеството на Кондофренеца отвяща /!/ язвително:

– Коно, па чорту! Ти прочел ли си пророчество Мартина Задека?

Кото, смутен от тоя въпрос и разумявайки ясно коварната цел на Даскала стана свиреп и си заръча ракия. След това той рече:

– Аз, Даскале, да ти кажа: за твойте пророчества на Мартина пет пари недавам. Пак ние, дето носим кръстовете от сръбското сражение, – пак ние ще освободим Македония…

И добави яростно:

– … а не политиките на страхливите хора. Разбра ли?

Това беше много вече и Даскал Нено разбра, че Коно го предизвиква на словесен двубой. Тогава, като се разсърди ужасно, Даскал Нено се изкашля и громко каза:

– Па чорту, бае кмете. За кого ти е думата?

Коно, почувствувайки здравата си позиция отговори:

– За кого? За страхливите, които избягаха при Сливница: и те правеха политика тогава…

Работата стана сериозна. Кондофренеца уязви Даскал Нено по отношение на неговите политически симпатии, тъй като му припомни позорното деяние на един от неговите партийни кумири:

Цялото кафене се стресна, очаквайки от мълчанието на Даскал Нена една голяма буря.

Поп Пентефрия, който до сега не се намеси, понеже четеше оглубленно Църковен вестник, вдигна лъвската си глава и рече гръмогласно:

– Мир вам!

Минко Алхимика веднага се отзова с стереотипието:

– Тъй амчи кааак…

Обаче двете настръхнали армии – консерваторската, олицетворена в сухата фигура на многоучения даскал Нена и либералната, застъпена в тоя момент от опълченската особа на свирепият Коно Кмета – не обърнаха внимание на миролюбивата интервенция, която церковата предприе, подкрепена здраво от Минка.

Даскал Нено каза свирепо:

– Па чорту! Не се согласи нам с подобни едни глупави заключенията. Ти не разумяваш ничто, Коно!

Мустаките на кмета щръкнаха кръвожадно от тая обида и той изрева:

– Туркия тряба да бъде разбита!

Даскала обаче упорствуваше:

– Политика, политика трябува… И в божественото Писание същото е казано: „Петре скрий ножа в ножницата”…

Но Коно в тоя момент презираше всеки текст, който препоръчва миролюбие, заради това рече:

– Долу страхливата политика!

Даскал Нено, задушаван от една голяма ярост, растреперан каза:

– Па чорту! Ти си добиток неразумеющий!..

Тая нечувана обида накара Кондофренеца да скочи като ужилен от мястото си. Той ревна:

– Как? Ах, ти предателю нидни!…

И се приготви да фърли калпака си върху Даскала.

В тоя критически момент, когато нищо не беше в положение да предотврати катастрофата, тъй като страстите бяха кипнали, бай Никола Бошлафът получи осемение /!/ свише и като турна, незабелязано в общото смущение, една плоча на грамофона, пустна го да се върти.

Гръмна „Шуми Марица”. Звуковете на народния химн пометоха всичко друго и в сърцата на публиката остана да владее само въодушевлението на патриотическите въсторзи.

Разгневеният Коно си припомни страшните минути, когато под звуковете на същата тая героическа песен, той всред град от коршуми спечели двата кръста за храброст.

Даскал Нено си спомни за своя по-малък брат, които падна убит на шипченските върхове като се биеше зарад отечеството.

Всички бяха станали на крака.

Внезапно Даскал Нено извика:

– Па чорту! Долу Туркия…

Той беше забравил яростното си настояване за тънка полотика.

Коно трогнат и настръхнал от изблика на патриотически чувства, подаде ръка на Даскал Нена и изрева:

– Да живее България, Даскале!

А поп Пентефрий изрази въодушевлението си чрез една поръчка. Той извика високо:

– Бошлаф! Дай една ока ракия от мен…

И когато грамофона свърши марша, Минко Алхимика, тупайки храбро с крак и махайки с ръката си, продължи:

– Шуми Марица, окървавена

Плаче вдовица люто ранена!

Марш, марш генерале наш

Раз, два, три: Цариград е наш!

И после каза многозначително:

Тъй амчи кааак…

Posted in Шуми Марица | Вашият коментар

Иван Кр. Стойчев. Произход на българските държавни символи

Иван Кр. Стойчев. Произход на българските държавни символи (герб, знаме, химн). – Военноисторически сборник. София, XIX, 61, ноември, 5-24.

 

НАШИЯТ ДЪРЖАВЕН ХИМН

  1. Произход и същност на химните

Химнът е тържествена песен, съставена от текст и му­зика, която в миналото се е изпълнявала в чест и за похвала на божества, герои, владетели и пр. Неговото начало се на­мира в религиозните служби на старите народи. По-късно, когато народите се издигнали до по-високо съзнание за своето предназначение и вечно съществуване, те започнали да влагат за основа на химните своите национални и социални борби, в които съществен фактор се явил самият осъзнал се народ. От тогава химните придобили всенароден характер, като заедно с хвалебствието започнали да изразяват народ­ните въжделения. В този вид те станали установени химни на съответните народи.

Ако се проследи зараждането на държавните химни, може да се установи, че някои от тях имат характер на поръчани от държавната власт, а други са придобили гражпанственост и са се утвърдили като държавни по силата на историческите народни събития. Във втория случай дори, когато авторът на даден химн е известен, той почти се обезличава сред на­родната маса, която подхваща приложението на авторовото произведение и неусетно влага в него свои особености. Това обстоятелство идва да подскаже, че такива автори са умеяли да изразяват чувствата и стремежите на масата. Малко от се­гашните държавни химни са били преднамерени, т.е. създа­дени от опредеделен автор, за да бъдат именно държавни. Другите химни произхождат от песни и маршове от обикно­вена употреба, а по-късно, със или без преобразования, са били възприемани за държавни химни, Така е било с френ­ската „Марселеза”, а също и с нашата „Шуми Марица”. Някои пък химни са заимствувани от чужди народи.

Формалното установяване на държавните химни може да стане по законодателен път или негласно, в зависимост от значението, което съответният народ отдава на своя химн.

2. Съставяне и употреба нз песента „Шуми Марица”

Първообразът на песента, която по късно придобива зна­чението на български народен химн, се ражда през Сръбско-турската война през 1876 год. сред българите доброволци, които са участвували в нея. Тяхното първоначално сборно място било гредчето Кладово на Дунава. От там добровол­ческите чети тръгнали на 5 юни (ст. ст) и към 10 с. м. за­почнали да пристигат в гр. Зайчар, където останали до нача­лото на военните действия.

Между тези наши доброволци, като секретар на четата на Филип Тотя, бил народният учител и поборник Никола А. Живков, възторжен родолюбец, обладаващ поетически и музикални заложби. Живков е преживявал дълбоко тога­вашните събития в България и вън от нея. Жестокото поту­шаване на Априлското въстание в долината на Марица, бой­ната обстановка в Сърбия, присътствието на руския генерал М. Черняев като висш началник на доброволците и нетърпели­вото очакване да се навлезе в България са го вдъхновили да напише едно стихотворение, което свързал с позната нему мелодия, която запомнил от бившия си учител в Търново А. Гранитски – съгражданин и съученик на Раковски.

Живков набелязал песента още в Кладово. По пътя за Зайчар доброволците пяли български, сръбски и чешки песни. Между тях, под ръководството на Живков, те научили да пеят и неговата песен, като „Черняев марш”. Сръбският офи­цер Глиша Маркович, който по онова време изпълнявал ня­каква служба около българските доброволци, пише, че на 15 юни (ст. ст.) четата на Филип Тотя влязла в Зайчар под строй, с развято знаме и с песента „Шуми Марица”. Не може да има съмнение, че тази песен е станала твърде популярна сред останалите български доброволчески чети.

В края на 1876 год. нашите добреволци били разпуснати от Сърбия и се прехвърлили в Румъния, където очаквали за­почването на Освободителната война. По същото време в гр. Плоещ била играна от българските доброволци пиесата „Илю воевода”, съставена пак от Живков, при което в едно от дей­ствията четата на Филип Тотя минавала под строй на сце­ната и пяла „Щуми Марица”. Тогава символизъмът на първия стих е бил много добре разбиран, защото действително при­дошлите води, вследствие дъждовете през Априлското въста­ние, са били окървавени от кланетата, извършени в басейна на любимата българска река Марица. Този театрален епизод спомогнал за разпространението на песента и в българската емигрантска среда в Румъния.

По-късно при формирането на българското опълчение било дадено предпочитане на доброволците от Сърбия, които се влели в опълченските дружини с научените песни. По този начин в скоро време песента „Шуми Марица” станала най-любимата на опълченците. Това обстоятелство е изтъкнато много добре от съвременниците, които дори указват случаите, когато „Шуми Марица” е била пяна през време на войната. Например:

–        На 26 май при посрещането на цар освободителя в Плоещ.

–        При пътуването на опълченците от Плоещ към Зимнич и Свищов.

–        При Стара Загора, в критическия момент на боя, са я запяли подпоручик С. И. Кисов от 3-а опълченска дружина и Георги поп Стамов от 1-а дружина.

–        В боя на Св. Никола (Шипка) на 21 август, пак в кри­тическия момент на дясното крило и тила, командирът на 3-а опълченска дружина майор Чиляев запял песента.

–        При похода на генерал Скобелев от с. Зелено дърво към Шейново през Химитлийския проход късно през нощта песента огласяла планината и пр.

 

След завършването на войната „Шуми Марица” е била най-любимата песен както във войската, така и между насе­лението в цяла България, и била изпълнявана като марш при всички тържествени случаи от всенародно значание. Обаче почти до Сръбско българската война за официален държавен химн са смятали руския такъв „Боже Царя храни”. Едва в 1885 г. било наредено всички военни музики да свирят „Шуми Марица” наред с руския химн. През време на Съединението, когато отношенията с Русия били прекъснати, „Шуми Марица” започнала да играе ролята на държавен български химн.

Така, обикновената войнишка песен, която не била пред­назначена за химн, добила голяма популярност, била обик­ната от целия народ и се утвърдила като народен държавен химн, без изрично постановление в българската конституция или каквато и да била друга официална наредба.

3. Преобразования в химна „Шуми Марица

Точният първоначален вид на, „Шуми Марица”, съста­вена от Н Живков, и досега е сравнително неизвестен, що се отнася до текста. С течение на времето първообразният текст претърпял доста промени. До края на Освободителната война са излезли три нови редакции, като в третата редак­ция – вместо „генерал Черняев” се споменава за „генерал Сто­летов” По късно последвала четвърта редакция, а през 1912 година текстът претърпял последната си пета редакция от на­шия народен поет Иван Вазов. Промените са извърше­ни с цел за по-голяма съдържателност без да се изменя осно­вата на химна. Даваме текста на втората и петата редак­ция, за да се направи нагледно сравнение.

 

 

II редакция

 

1. Шюми Марица

Укървавена

Плачи вдовица

Люту ранена.

Марш, марш

С генераля наш,

Раз, два три

Марш! войници.

 

2. Напред да ходим,

Войници мили,

Тимок да бродим

Съ всички сили.

Марш! Марш! и пр.

 

3. Юнака донскый

Нам е водитель,

С пряпорец лъвскый

Вожд победител.

Марш! Марш! и пр.

 

4. Вижте, деспоти,

Генераля наш,

Чуйте, запейте,

Черняева марш.

Марш! Марш! и пр.

 

5. Войници храбри

След него летят,

Порят ваздуха

И громко викат –

Марш! Марш! и пр.

 

6. С кървав остар, меч

Генераля напред

Възгласява сеч!

Гръм, огън навред…

Марш! Марш! и пр.

 

7. Труба низ гора

За звони напред!

Хей ура, ура!

Ура, напред!

Марш! Марш! и пр.

 

                                                                       Vредакция

 

Шуми Марица

окървавена,

плаче вдовица

люто ранена.

Марш! Марш! и пр.

 

Марш, марш,

с’ генерала наш,

В’ бой да летим

враг да победим.

Марш! Марш! и пр.

 

Балкански чеда,

цял свят ни гледа,

хай към победа

славна да вървим.

Марш! Марш! и пр.

 

Левът балкански –

в’ бой великански

с орди душмански

води ни крилат.

Марш! Марш! и пр.

 

Млади и знойни,

в вихрите бойни

ний сме достойни

лаври да берем.

Марш! Марш! и пр.

 

Ний сме народа,

за чест, свобода,

за мила рода,

който знай да мре.

Марш! Марш! и пр.

 

 

Въпросът за музиката на химна „Шуми Марица” е твърде сложен и може да бъде предмет на изследване от подходящи специалисти. Тук само ше отбележим, че мелодиите, които са послужили за съставяне музикалната част на първообраза на нашия химн, са били възпроизвеждани най напред в Шумен. Тук към средата на XIX век е имало доста емигранти – поляци и унгарци с музикални способности. От тяхното свирене и пеене учителят Гранитски съставил мелодия за едно свое сти­хотворение, която по-късно била възприета от Н. Живков в Търново. Последният я използува за песента „Шуми Ма­рица”, припевът на която заимствувал от други познати ме­лодии. По-дълбокото изследване на същинския инороден първо­източник на тези мелодии не се е добрало до положителни резултати. Изобщо може да се твърди, че Гранитски и Жив­ков са използува ли чужди мелодии, по липса на подходяща българска музика по онова време.

Изобщо „Шуми Марица” е рожба на една револю­ционна епоха.

 

Posted in Шуми Марица | Вашият коментар

Liber Memorialis Георги Василиевич Агура

Д-р Димитър Папазов, запасен подполковник. LiberMemorialisГенерал-майор Георги Василиевич Агура. [По случай] неговата 25 годишна дейност като главен военен прокурор (18 септември 1885-18 септември 1910 г.). София, Печатница П.М. Бъзайтов, 1910.

 

На многоуважаемия ми учител по законоведението и бивш началник г. генерал-майор Агура в знак на неизменната ми към него преданост.

Д-р Димитър Папазов, запасен подполковник.

 

 

„Ако искате да бъдете уважаван, почитан и истински велик человек, предпочитайте всякога до­брото на отечеството си пред ва­шия личен интерес. Добър генерал не е този, който знае посто­янно да си намира работа, а този, който денонощно бди с справедливост върху нуждите на армията.”

Император Леон.

 

 

На 18ий септември 1910 год. почетния генерал-майор Георги Василиевич Агура, навършва двадесет и пет го­дишнината си като главен военен прокурор.

Празднуването на това двадесет и петлетие ни навежда от една страна, към твърде мили, твърде величави, а от друга – към твърде скръбни спомени за миналото; защото, тази двадесет и пет годишна служба на почетния генерал, съдържа в себе си четвъртвековната история на нашата ар­мия, история, която при многото си светли страници, за ве­лики подвизи, за отличия и слава, съдържа, за съжаление, и странички скръбни. А нека го кажем още сега, че в това четверт столетие, при всички тревоги и радости, злочестини или щастие, на всякъде изпъква мощната и симпатична фигура на генерала, който, като гранитен стълб поддържа и крепи законността в армията. Генерал-майор Агура е вярната весталка за запазването свещения огън в армията – дисци­плината; той всякога е бил и останал доблестен войник; доблестен, защото вярността му към Отечеството и Пре­стола никой с нищо не можа да разклати. А мъчно ли бе за един млад, какъвто бе Георги Василиевич Агура, при назна­чението му на високия пост главен в. прокурор, да се ув­лече от авантюрите? Много и много съ ония, които, за не­щастие, политическите бури в нас съ ги въвлекли и съ ги тласнали в пропастта! А генерал-майор Агура е лицето, което, може би, най-много е бил подхвърлян на съблазни, за да измени на дългът, да потъпче законността, да нару­ши светата войнишка клетва. Но той остана твърд, неподатлив към изкушенията. И ето тази именно негова неподатливост, тази неуморна бдителност, за запазване законността, това радение за честта на армията, която чест поглъща и тая на Татковината ни, това съ и най-блестящите перли, най-благовоните цветя от оня разкошен вънец, който ще ки­чи главата на генерала.

Генерал-майор Агура в всичката си служебна дейност, всецяло бе завладан от една мисъл, едно же­лание: да работи за благото, за величието на армията ни. И тогаз, когато другите наши военноначалници се стараеха, за техническата подготовка на нашия войник, той се гриже­ше за повдигането и закрепването на морала. Роб на закон­ността, той в двадесетъ и пет годишната си служебна дейност бе и остана строг и неумолим към тия, които би дръзнали да накърнят с нещо моралната сила на армията. Той бе и остана неумолим към неправдата, неумолим е да допусне злото да се въцари. Напротив, за въвлечените не­волно в грешка, за случайно провинившите и обещающи поправление, той всякога бе състрадателен и с бащинска нежност се отнася към разкаялите се. Неговата възпитател­на система може да се формулира така: неубивай, а изправлявай.

В тия двадесет и пет години, които поглъщат слу­жебната дейност на почетния генерал, нашата армия е пре­карала тежки кризиси и горчиви изпитни. Войни, детрони­рания, реставрации и абдикации, като вихър настъпваха и се нижеха едни след други, и всичко това се случи в са­мото още начало на службата на генерала. А млад и много още млад бе той, когато бе назначен на високата и съпрегната с тежки отговорности длъжност – главен военен прокурор. Тогава той бе млад капитан, произведен едва преди месец и половина. Пък и службата му, изобщо като офицер, бе всичко около пет години. И ако този млад служак при такава една неопитност не изнемогна; ако той можа да се удържи да не се подхлъзне пред съблазните; ако можа да се запази незасегнат от политическите бури и да остане всякога точен изпълнител на дългът и верен страж на войнишкия си пост, то е, че него го крепяха: дълбокото съзнание на дългът, пламения му патриотизъм и беззаветната му преданност към службата. А този патриотизъм нему му бе вдъхнат още в детската му люлка с ония тъжни песни, с които майките ни робини съ преспивали рожбите си.

Истина е, че генералъ-майор Георги Василиевич Агура е роден в Бесарабия, а не в заробената някога България, но той е издънка от потомци роби. Дядо му Курти (Кирил) е родом от Шумен и той в 1810 год., т.е. тъкмо преди един век, с брата си Димитра и други българи, съ напустнали България и се заселили в Бесарабия, в с. Чешме-варуит. И двамата братя съ били добри патриоти и добри верующи; те съ първите пожертвуватели и първите, които съ дали потик за построяване църква в новозаселената ко­лония. А знайно е, че в злочестото ни минало, само вярата бе, която ни крепеше, която ни вдъхваше надежда за ща­стливи дни, за светло бъдъще. За това именно и Агуровци съ си биле задали за цел да работят в това направление: да се закрепи вярата в Бога и се засили надеждата, че скоро и за българите ще огрее зарята на свободата. Много от Агуровците съ биле посветени в духовна кариера, па и за самия генерал желанието на баща му, Васил Кирилич, е било да стане той свещеник. И първоначално всички обстоя­телства благоприятствуваха за реализирането на това роди­телско желание. Орисницата, обаче е наредила другояче.

Генерал-майор Георги Василиевич Агура е роден на 8-ий февруарий 1853 год. в с. Чешмеваруит (Бесарабия). Първо­началното си образование го бе започнал в селото си на български, ала щом поизраснал отишел в Измаил и там е свършил на ромънски първите четири класа от семина­рията. В Измаил той е бил настанен и израстнал в домът на Измаилския епископ Мелхиседек, знаменит по научните си трудове. Там на младия Георги Агура му бе по­верена длъжността педагог на хористите в интерната. Гор­ните класове на семинарията той е следвал в Яшския институт Сокола” като и тук пак през всичкото време е бил назначен за педагог в интерната. Бляскавите способ­ности на Георги Василиевич на всякаде изпъкваха и младия семинарист бе посочван за пример на трудолюбие. Като ученик още, той е произнасял проповеди от църковните ам­вони. Речите му биле пламени и всякога пропити с чувство на искренна и дълбока вяра в Тоя, който разполага с съдбините на мирът. А тия му прочувственни речи съ вълну­вали сърдцата и съ му спечелвали любов и уважение. Скоро той стана известен и щом като в 1875 год. свърши семи­нарията, повикан е бил от благодетеля си, епископа Мелхиседека, и назначен бе за епархийски проповедник в Из­маил, в която длъжност е прекарал около две години. Както се вижда, много рано съ биле забелязани и достойно оценени способностите на младия семинарист. И ето тук, в новата длъжност, се разви всичкия му ораторски талант. Речите му всякога съдържателни и пропити с дълбока фи­лософска мисъл съ биле цяла поезия по риторическия си израз, с хубавите фигури и чаровните картини, които ораторът е рисувал. Слушателите му се наслаждавали, възхи­щавали и всякога оставали ненаситни. Често съ отивали ве­рующи от твърде отдалечени краища да слушат оратора, и той с глас, ту бурен и гръмотовичен при бичуването на пороците, ту тих и мелодичен в назиданията, отрезвеняваше прегрешившите и влагаше утеха в страждущите сърдца. Сам епископ Мелхиседек бе пленен от младия Георги Василиевич и в началото на 1877 год., чрез измаилския руски консул издействувал да му се отпусне стипен­дия за Петербурската Духовна академия. Но можал ли е този интусиазиран патриот да мисли за духовни академии и ка­риери в това време, когато се решаваше съдбата на него­вата мила татковина? Не; нему съдбата на България му е по-мила от приготовлявания му епископски сан. Него съдбата още от детинство го бе тласнала в чужда една страна, гдето не е могъл да чуе звучната българска реч и образо­ванието си той е бил принуден да получи в ромънските учебни заведения. Но науката е съща и неизменна на какъвто език и да се преподава. Главното е да се запази у учащия чувството на националността, да не изгасне патриотичния огън. И именно това чувство, този огън всякога съ сгрявали сърдцето на младия Агура, който съвременик на непо­силните борби на своя народ за човешки права, за правда и свобода, той се е гордял, че е член от този борящ се народ, че е българин. Него го интересувало всяко движение на българина и всяка негова придобивка, каквато е била тази за черковната ни независимост, го довеждали в възхищение. Следил е той с внимание развитието на българската книж­нина и с жадност е поглъщал всичко писано на български. И сега, когато се решаваше съдбата на татковината му, мла­дия Георги Василиевич, бъдъщия генерал на свободна и незави­сима България не можеше да не вземе окончателно и безвъз­вратно решение да прекрачи Дунава.

Но всякога коректен, вежлив и деликатен, и бояйки се да не се покаже неблагодарен за великодушните към него грижи, той старателно отбягва всичко, с което би мо­гъл да оскърби, макар и неволно, благодетеля си, епископа Мелхиседека. И за това, вместо да зареже грубо поста си на проповедник, той в една най-почтителна форма е изложил намерението си пред епископа. Благородното и свято сърдце на епископа се трогнало от молбите на патриота и вместо очаквания упрек, той му даде благословията си.

И от този ден младия Георги Василиевич се прости с амвона, и от тогава неговите слушатели за всякога съ из­губили своя обаятелен и мил проповедник…

В края на август 1877 год. Георги Василиевич е преминал Дунава и се спрял в гр. Тулча, гдето се представил на местния губернатор Белоцерковец, а на 23-и септември биде назначен на длъжност, първоначално за секретар в Харковското, а после за такъв в Черноводското окр. управ­ление. В тая длъжност е престоял до 23-и ноември 1878 год., т. е. до предаването Добруджа на ромъните. Тук се тури край и на чиновническата му дейност по гражданското ведомство.

На 8-и декември 1878 год., късно вечерта, тук в Со­фия, пред „Хаджимановия” хан се спряла кола. От нея съ слезли двама пътници, между които един млад висок брюнет, с слабо телосложение, бледо, но симпатично лице, с високо чело, къдрава коса и пронизителен поглед. Това е бившия Измаилски проповедник, Георги Василиевич Агура. Освободена България имаше нужда от хора просветени и тя им обещаваше високи длъжности и щедри награди. Младия Георги Василиевич е една интелигентна сила и той лесно мо­жеше да се добере до завидна длъжност; но друго е него­вото желание, друга е предначъртаната му цел. България е свободна, но тя има нужда от пазители на свободата й, от крепители на нейната мощ. И такъв имено пожела да бъде младия интусиазиран патриот, Георги Василиевич Агура; той поиска да влезе в редовете на младата българска войска, да стане пазител на татковината си, ратник за нейното вели­чие, неуморен сътрудник за нейното величие и слава.

Явява се той в военното училище, издържа надлежния проверителен екзамен и на 25-и декември 1878 год. го ви­ждаме волнослушател.

След три и половина месеца, на 19-и април 1879 год., той биде произведен в портопей-юнкер и на 9-и май с.г. го приели за редовен ученик в старшия клас. Това бе собственно за изпълнение на една формалност, понеже на другия ден, 10 май, т.е. след четири и половина месеца, Георги Василиевич бе произведен в чин прапоршчик и прикомандирован е бил към военния отдел в управлението на императорския руски комисар княз Дондуков Корсаков, а на 18-и май с.г. е бил назначен адютант при особата на същия княз.

Същата година, както е известно, е бил избран и първия български княз Александър 1-и и на 6-и юли 1879 год. прапоршчик Агура е бил назначен адютант при осо­бата му, като на 18-и август е бил прикомандирован в конвоя.

На 1-и ноември 1879 год., т.е. след четири и половина месеца служба, той е бил произведен в чин подпоручик, а на 24-и същий м. назначен е бил флигел адютант при царствующия княз.

Едновременно почти с това назначение, на младия под­поручик му е била възложена една мисия от твърде дели­катно естество. През есента в 1879 год. в Видинската гу­берния бяха избухнали доста сериозни вълнения, за които имаше опастност да не съ изродят в открит бунт. За потушването на тия вълнения необходимо е било да се действува бързо, решително, а главното разумно. Всяка слабост или нетактичност би била гибелна. С деликатната тъзи мисия, усмиряването на развълнувания край, е бил натоварен мла­дия подпоручик Агура. Той е бил командирован лично от Княз Александър, и му съ биле дадени на разположение: един взвод от княжеския конвой, целия западен военен отдел и цялата Видинска губернска административна и полицейска власт. Избора е бил повече от сполучлив. Княжеския пратеник обиколил с свитата си целия развълнуван край, като на всякаде за успокояване на развълнуваните духове и въдворение на редът е употребявал най-мощното оръжие словото. Никъде тук той не е проявил грубост, никъде не е употребил насилие. Человека е надарен с разум и разумната, убедителната реч е за хората. Младия подпору­чик знаеше кого усмирява и знаеше как да усмирява. Грубостта предизвиква грубост, насилието насилие, а резул­тата е всякога скърбен, всякога гибелен, защото и побе­дата за победителя бива толкова лоша, колкото и пора­жението за победения А младия подпоручик разбра, че вместо да нанася рани, най-доброто е да даде утеха, и той избра речта, която прониква в разума и завладява сърдцата. И ето и тук неговия ораторски талант пак блесна и тук искренната, сърдечната и наставническа реч усмири умразата, стъпка негудованието. Тълпата всякога се е увличала и ще се увлича от блясъка, тя всякога е била, и ще бъде готова да коленичи пред властта, но до това увличание и до тази покорност може да се добере само тоя, който е познавач на сърдцата, който сам искрен, правдив и роб на законността с сръчност се залавя да присуши извора на злото, да премахне потисничеството, като направи щото там, гдето е клокочила злобата и отмъщението, да се прояви и закрепи взаимната преданост и взаимноуважението.

И така, целия край е бил усмирен. За това умело и добросъвестно изпълнение на възложената му мисия, на 10 януари 1880 год., на младия подпоручик му е била изказана благодарност с височайши рескрипт.

На 1 април 1880 год., подпоручик Агура бе приведен в Варненската № 4 пеша батарея, а на 2б-и август е бил прикомандирован в Петербург за постъпване в военно-юридическата академия. Там, в академията, способностите на Георги Василиевич не съ могли да не бъдат забелязани и той, с прилежността си и коректните си обноски, скоро спечели симпатиите, дори и уважението, на професорите и ака­демическото началство. През януари 1881 год. бе първия му академически екзамен, в който е приежтетвувал и тогава­шния военен министър Граф Милютин. Последния, възхитен от отговорите на младия подпоручик, станал и го поздравил, като с въсторг възхвалил способностите на бъл­гарската младеж, за която само няколко месеца съ биле до­статъчни да станат те толкова добри офицери.

На 30 август 1882 год. подпоручик Агура, след две години и девет месеца служба в тоя му чин, бе произве­ден поручик.

Следующата, 1883 год., на 30 май, той е свършил военно-юридическата академия, като по разпоредба на нашето Военно Министерство е бил прикомандирован за практика в руското главно военно-съдебно управление, гдето е пристоял пет месеца.

През месец ноември 1883 год. поручик Агура биде повикан обратно в България от Русия и на 19 декември с.г. е бил приведен и назначен офицер за особни поръчки в военно-съдебното ведомство. За щастие, в това време на чело на това ведомство, като главен военен прокурор, е стоял руския полковник Лиленфелд – человек с твър­ди трезво юридическо образование, добър оратор и с за­видна опитност. И под ръководството на този закален законоведец, младия юрист е започнал своята службна дейност по съдебното ведомство. В продължение на осем ме­сеца поручик Агура е изпълнявал разни военно-съдебни по­ржчки, като: следовател, прокурор и пр., а на 21 август 1884 год. е бил назначен за и.д. Соф. военен прокурор. Освен това, през учебната 1884–1885 год. той е бил назначен да преподава Военна администрация в военното училище.

На 30 август 1885 год. поручик Агура, след три го­дишна служба в тоя си чин е бил произведен капитан и утвърден е бил в длъжността Софийски военен прокурор. На ето, че след една седмица, на 6 септември 1885 год., стана съединението на северна и южна България. Това знаме­нито и велико за българина събитие, с което се реализирваше част от неговите мечти, възбуди у съседите: у едни скрита завист, а у други открито роптание. Смутът проникнал и в дипломацията и това предизвика оттеглюването на руските офицери инструктори от нашата войска.

С заминаването на руските офицери от България, поста на главния в. прокурор в войската ни остана вакантен. Избора падна върху младия капитан Агура, млад по години и млад по служба. На 18-и септември 1885 год., т.е. тъкмо преди 25 години, той бе назначен за главен военен про­курор.

Млад бе капитан Агура, но млада бе и българската армия, защото и тя от своето съществувание броеше около 6-7 години. В нея нямаше минало, нямаше опитност, нямаше стари генерали ръководители, нямаше традиции, нямаше и за­крепена дисциплина. На капитан Агура, като млад, много му липсваше от страна на практиката, но тази липса се допълняше с солидните му теоретични познания, а главното с ревността и предннността му към службата. В тия вре­мена на изпитни за цялата млада българска армия и за це­лия български народ само дълбокото съзнание на дългът и високия патриотизъм можаха да ги избавят от гибелта.

Тогава нашите офицери, млади още ученици, съзнаваха своето положение и разбираха много добре тяхната ограни­чена рол на пасивен инструмент. За тях имаше само едно ръководно начало: да бъдят покорни послушници и добро­съвестни изпълнители на това, което ще им се заповеда. У никой тогава не можеше да има лудата смелост да помис­ли, че тия млади ученици ще бъдят тъй скоро призовани да играят ролята на самостойни началници.

И младата българска армия с тия именно млади и нео­питни свои офицери бе оставена на произвола на съдбата. Положението бе критическо. И колкото трудна бе мисията на младите наши офицери, толкова по-тежка се явяваше техната отговорност, защото в техните само ръце бе по­верена съдбата на нашата тътковина и те бяха ония, които щяха да я спасят от гибелта и да й спечелят слава или да й навлекат поражение и да я опозорят.

И младия капитан Агура с назначаването му на тоя висок пост – главен военен прокурор на българската армия, схващаше много добре положението си, съзнаваше отговорността и чувствуваше непоносимия товар, който се слагаше върху крехките му плещи. Вярно е, че той е прекарал двегодишна школа при своя предшественик, бележи­тия юрист, полковник Лиленфелд, но тази школа едва мо­жеше да развие у него похват към съдебна елоквенция, а не и да даде директиви по военно-съдебната политика.

За това и младия в. прокурор с назначаванието му за такъв, бояйки се да не попадне в грешки, присъщи на неопитността, бе си задал за ръководно начало: да бъде вся­кога и в всичко осторожен, да не бърза с промяната на съществующия ред, като всички разпоредби ги извършва с система и последователности въз основа на един обмислен план. Но едва бе встъпил той в новата си длъжност, и ето по-голяма изненада.

Ние видяхме как България, разскъсана на части, поиска с героичен замах и с риск да бъде смазана от веков­ния си тиран, да сломи и премахне остатъците от робски­те вериги; тя поиска и успя да се съедини. Но уви! злото се яви от там, от гдето най-малко можеше да се очаква. При тоя свой героичен подвиг клетата България, за голяма ней­на скърб, има нещастието да види как една истинска нейна по вяра и кръв, но напоена с жлъч, сестра възстана върху й и, вместо помощ, впусна се да й носи в дар нови вериги, ново робство. Кой бе вдъхнователя на тоя каинов подвиг това малко важи, а важен е прескърбния факт. Българската войска разбра последствията от тая нова изпития. Нейните млади капитани, макар и неопитни, се усмелиха да излезат срещу старите неприятелски генерали и да им се противопоставят. А нуждата от офицери бе толкова голяма, щото до­ри и младия главен военен прокурор, колкото и да бе необходим на поста си, трябваше временно да го напусне и да вземе участие в решителната и съдбоносна борба. На 5-й ноемврий той бе назначен за началник на Княжевския, а после за такъв на Трънския действующ отряд, като на 15 ноември е взел участие в боя при Руй планина, гдето именно е бил и леко контузен. А с каква радост, с какъв интусиазъм споделяше младия капитан Агура съдбата на своите другари, на своите братя по оръжие! Млада, не­опитна и слаба по състав бе българската войска, но нима може да има по-силен от тоя, който с съзнание отива да умре за милата си татковина? България бе въоръжена с щит неуязвим и този щит бе нейния висок патриотизъм. Там бе нейната наука, там бе нейната сила и с нея тя се спаси от позора, с нея победи и с нея се прослави!

На 25-ий ноември 1885 год., след премирието, капитан Агура бе повикан обратно в София да заеме длъжността си. Страната се намираше още в военно положение и работа за военните съдилища имаше доста. С завръщанието си, пър­вата му работа бе да уреди назначаването съдебен персонал, според организацията на действующия тогава Военно-съдебен Устав. Към това време имаше офицери, които едни бяха свършили военно-юридическата академия, а други само бяха следвали в нея по около една година, От тия имено офицери съ биле назначени военни прокурори в София, Русе и по-после в Пловдив, с завидното положение – права на полкови командири. Сам главния прокурор се ползуваше с права на бригадир.

В легислативно отношение тогава съ биле в сила при­способените за нашата войска още в 1879 год. и напечатани на руски: Воинския устав за наказанията и Взенно-съдебния устав, с направените към него допълнения. Нуждата от преглеждането и преработването на тия закони е била повече от наложителна, и с тая именно работа се бе завзел мла­дия главен военен прокорор,

Но уви! как съдбата се играе с хората! Капитан Ге­орги Агура бързо напредваше и той беше щастлив, но тогаз когато съдбата от една страна му се усмихваше; когато го тласкаше напред към повишения и заемане на завидни високи длъжности; когато го обсипваше с почести и награди и го галеше с мисълта, че вече е реалезирал своите мечти, тогаз тя го направи за винаги нещастен, за винаги безутешен. Капитан Агура скоро след войната се бе оженил за младата и симпатична блондинка г-ца Тинка (Екатерина) Кънчева от Свищов, племеница на покойния Павел Икономов. Но едва се беха минали 7 месеца и той изгуби милата си и за винаги незабравима другарка. Тя почина в най-крехката си младост. Нещастна Тинка ! тя не само обичаше, но боготво­реше своя другар. И за това удърът бе тежък, жесток. И закле се младия капитан, че никоя вече няма да носи неговото име, защото никоя не можеше да замени тая, която той залюби с всичката си младежка жар.

Сломен от скърб, с разбито и наранено сърдце той потърси утеха в трудът, в преданността му към служ­бата. Но и тук той нямаше спокойствие, защото други едни скърбни събития, които скоро се случиха правиха всеки опит за спокоен труд невъзможен. Датата 9-ий Август 1886 год. дотронирането на първии български княз Александър Батемберг, е известна. Този сюрприз хвърляше България в нови тревоги, нови изпитни, нови бедствия. Младата българска армия, пазителката на националната ни мощ, на честта на татковината ни бе разпокъсана на два враждебни лагера, две гру­пи готови да се взаимноунищожат. Някои от длъжностните лица по военно-съдебното ведомство беха взели участие в тоя преврат и завлечени от политическия порой, принудени бя­ха, едни да емигрират, а други да напуснат длъжността си. Така че, тия печални събития, като се отразиха вредо­носно изобщо към целата ни армия, вредоносни се показаха те и частно към военно-съдебното ведомство; а то едва бе започнало да се организира. От всичкия персонал, оста­нали бяха само главния в. прокурор, капитан Агура и по­койния капитан Паница. Последния бе постоянен член в главния военно-касационен съд. Безпорно е, че капитан Па­ница би могъл да бъде добър помощник на младия главен в. прокурор по трудната му работа, ала, за съжаление, по­койния повече се увличаше, интересуваше и занимаваше с разрешението на някой политически проблеми, от колкото с въпросите по уреждане съдебното дело. И всичката тяжест оставаше на младия капитан Агура. Последния нежалеше трудът си и само в него намираше удоволствие.

При липсата на персонал, който да заема опразднените длъжности на военни прокурори, капитан Агура бе принуден да прибере млади граждански юристи и да ги представи за производство в първи офицерски чин. Те бяха неопит­ни, но под мъдрото ръководство на началника си скоро усвоиха требванията на военната служба. А казахме, че съби­тията бяха грозни и борбата ужасна: ако в едно место изпъкваха съзаклятия, в друго – избухваха открити бунтове, а в добавък на всичко имаше и страховни разбойнически върлувания. Темида трябваше да снеме връзката от очите си и да бди зорко. За изкоренение на злото трябваше да се вземат строги мерки, защото и опасността бе сериозна. Откри­ти съ биле военно-полови съдилища – мярка взета изклю­чително по инициатива изходяща от законодателното тело и с това престижа на военно-съдебното ведомство бе изложен на тежки изпитни. За щастие неговата чест остана неопятнена. И повтарям, че само дълбоката прозорливост, съобразителност и добросъвестност, с които качества всяко­га се е отличавал Георги Василиевич Агура, само те съ кои­то го запазиха незасегнат от страховните политически бури.

За да постигне предначартаната си цел – закрепване закоността в армията, той още от 1886 год. започна да чете в военното училище лекции по законоведението, като издаде и кратко ръководство по тоя предмет. Тъзи мярка бе и навременна и необходима, защото само така младото офицерство можеше да запознае и усвои поне най-съществените юридически норми и се проникне с чувство на правомерност.

На 1 април 1887 год., капитан Агура, след една годи­на и 7 месеци служба в тоя си чин, бе проиведен майор. И колкото по-бързо напредваше в чинопроизводството, тол­кова по-плодовита ставаше и дейността му. Така, през същата година той сглоби на български и в качеството си на княжески комисар защищаваше в народното събрание при­емането на действующия сега Военно-наказателен закон. Малко по-късно, на 25 януари 1888 год., му бе възложено да състави правилник за Дисциплинарната рота, а на 28 същий – да състави две инструкции: една за реда по лишаването от военната чест и друга – за реда, по който на осъде­ните им се възстановяват отнетите граждански и полити­чески права: а през юлий месец той състави проект за екзикуциите. В следующата 1889 год. той сглоби на българ­ски и в качеството си на княжеския комисар е защищавал в народното събрание приемането на военно съдебния закон. Едновременно с това той работеше и своя курс по Военно-углавното право от който първата част, по материалните закони, е била издадена в 1889 год., а втората – по форма­лните закони – в следующата 1889 год. Освен това, той зорко бдеше за дейността на подчинените си, бояйки се да не се попадне в непоправима някоя грешка, като непрестанно се грижеше и за уреждането на военно-съдебното ведомство… В това време, благодарение на прекъснатите след превра­та сношения с Русия, вратата на военно-юридическата ака­демия там бе затворена за нашите офицери. Ето защо, за да може да се подготви нужния персонал за председатели и прокурори, майор Агура в 1889 и 1890 год., се застъпи и разпореди да се изпратят група офицери от по-старши чинове в различни юридически факултети в Европа. Част от тия офицери още служат в ведомството, част съ из­лезли в запаса, а част занимават видни длъжности в вой­ската, макар и по други отрасли. По-късно се назначи и конкурсен изпит за следване юридическите науки, и, първонача­лно, едни от офицерите беха командировани да следват в новооткрития Софийски юридически факултет, други се из­пратиха в Париж, до като най-после, започнаха пак да се командироват в руската военно-юридическа академия.

На 27 юни 1891 год., майор Агура бе командирован зад граница с научна цел да изучи различните възпита­телни системи на нъкои от съседните ни армии, и на 2-й август същата година бе произведен в чин подполковник.

Резултатите от командировката не закъсняха да се проявят. От 1893 до 1895 год., от перото на подполковник Агура започнаха редовно в всеки брой на „Военен Журнал” да се печатат ред статии, под наслов: „Сравнителна студия, относително дисциплинарните разпореждания, действующи в нашата войска, в войските на нашите съседи и на най-главните Европейски господарства”. С тая своя студия главния военен прокурор, комуто от 1890 год. му бе при­своена и титлата началник на Военно-съдебния Отдел, целеше да приготви почва за изменение на съществующия Дисциплинарен Устав и заместванието му с нов, който да легне върху модерните правови принципи, с грижливо посочване на ония основни условия, които оправдават, крепят и поддържат съществуванието на съвременните армии.

Безпорно е, че в стария дисциплинарен устав имаше хубави неща, ала той по съдържанието си бе почти цел зает от руския, с незначителни някои изменения и добав­ки, а колкото и добър да се явяваше той, за една стара, про­пита с традиции армия, толкова, по краткостта на поста­новленията си, се явяваше непрактичен, за една армия млада, армия лишена от традиции, с незакрепнали навици и готова ла подражава сляпо на чуждото, като наред с доброто, по увличение, можеше лесно да присвои и вредоносното.

А с прескърбие трябва да признаем, че в младата ни армия некои лоши обноски, като: грубост, побои и незачи­тане човешкото достоинсто на войника бяха вече почнали да се проявяват и дори застрашаваха да се вкоренят, като на­вици. Тези скръбни появи, тези лоши и пакостни навици трябваше да се премахнат, да се изкоренят и време беше да се започне смела, безпощадна и разумна борба с злото.

И ето в тая именно своя студия подполковник Агура, като пристъпва към анализиране етическите длъжности на военнослужащия и като извършва един бегъл исторически обзор на различните възпитателни системи в разните армии и в различните времена, той смело, открито и категорично се произнася: че съвременното възпитание, че суровата някогашна военна дисциплина, днес трябва да намират основата си не в грубостта, не в униженията, не в побоите или пакостния животински страх, а в съзнанието на дългът, в уважението към началството, в любовта към татко­вината, от гдето именно трябва да черпят своя живот и сила.

На войската подполковник Агура не гледа, като на ня­коя превилигирована каста от аристократи, с права на неприкосновеност, но той иска щото в лицето на войската, от редника до генерала, да се вижда един доблестен гражданин, един съзнателен патриот, един буден страж и смел борец за запазването мощта и величието на отече­ството. И този гражданин, този патриот, този ратник, той иска да бъде уважаван и уважението да бъде искрено, спечелено с добри дела, с преданност, самоотвержение и самопожертвувание за общественото благо. „Атрибутите на дисциплината, казва той в своята студия, се състоят в об­работването у членовете на господарството качества, които с нужни за обществения морал, за обществената деятелност и неговите цели… Дисциплинарния народ съставя не само гражданско богатство, но той е основата на военната дисциплина. Войската се състои от цвета на населението и какъвто е тоя граждански цвят, такива ще бъдат и воен­ните плодове”. И по-нататък добавя : „Няма съмнение, че люлката на дисциплината е семейството. Първия дисципли­нарен урок е в гърдите на майката, а по-нататъшните в нейното сърдце. Дайте ни майки гражданки и ще имате пре­красни и храбри войници. Храбростта не е природна, но тя се придобива заедно с възвишението на добродетелта и по­тъпкването на порока. До когато гърдите на майката не станат извор на патриотизма, до тогава те ще изпускат от­ровно мляко и ще отхранват змийчета; до когато тя не се превърне в въздаятелна жертва пред общественото благо, великото и благородното трудно ще се постига. Жената на Картагенския пълководец Аздрубал се хвърли с децата си в огъня, за да не станат те римски пленици. А трябва да знаем, как съ се третирали тогава плениците и на какво скръбно унижение се е обричало тяхното бъдаще, за да извиним постъпката на тая жестока картагенка, защото тя е диктувана от национална гордост, от патриотическо герой­ство. Нашето време не иска майки варварки, а – майки граж­данки. Нека отхранват те не улични тунеядци, корена на де­морализацията, а доблестни и неуморими дейци и ние ще им се поклонимъ”.

А като се спира върху възпитанието и посочва неговото значение за присаждането и закрепването на военната дисци­плина той казва: „Дисциплината пада в областта на възпи­танието. Възпитанието действува върху душевните качества… и, следователно, то само по себе си трябва да бъде добро – инък може да присади лоши начала у възпитуемия и ще се нарече деморализация. С това искаме да кажем, че дисцип­лината обема най-деликатния, но за това пък и най-божестве­ния склад на нашия вътрешен мир и може да се привие само с търпеливо и симпатично въздействие върху душата, без абсурдно насилие, защото насилието е клин, който цепи, а не изглажда. Насилието и бича могът да наплодят лице­мерни фарисеи, но не и задушевни богомолци. Целите на общественната дисциплина с общото благо; това благо трябва да се култивира у всекиго с любов и еднаквост. Изобщо дис­циплинарния метод трябва да се стреми към развивание чув­ствата на: съзнание, доблест, честност, скромност, гордост, любов към възвишеното, храброст и патриотизъм, които чувства могът да се пошушнат на душата повечето с любовни речи, нежели с насилственна реакция, против порочността на индивидуалната природа. Ний не сме против разумните .дисциплинарни наказания, защото те често пъти с авангард, който отстранява поводите към углавните наказания, но ний не ги считаме за талисман, в който е съсредоточена всич­ката магия на дисциплиниранието. Дисциплинарното наказание трябва да бъде средство за поддържание, а не за въдворение на дисциплината; в това отношение то може да играе роля само като назидателен пример. Наказанието трябва да се налага за съзната грешка, а последнята ще бъде съзната, ко­гато възпитанието е неин предтеча. В наказанието не трябва да играе роля личния каприз или умразата на педагога, а ин­тереса на дисциплинируемия – инък то става причина за не­уважение, а който презира свещениците ще ненавиди и цър­квата. Проповедите на такива свещеници се усмиват, а за­едно с тех и догмите, които те развиват. Дисциплинарно­то наказание трябва да развие чувството на человеколюбието, а не да се убива”. И взимайки дисциплината като предмет на школа, подполковник Агура намира, че способите за присаждането и закрепването на добрите войнишки качества се състоят: а) в умелото, постепеното и настоятелно запознаване защитниците на народните правдини с смисъла, духа, важността и неумолимостта на отечествените закони; б) в събуждание у войника любов към отечеството, посредством за­познаването му с народните идеали, с светлите страници на народната история, народните герои и техните безсмъртни подвизи, и в) в упътване поведението на войника към бла­городни, трудолюбиви и кавалерски навици и в възбуждане отвръщение към порока и вулгарните инстинкти, посред­ством постоянно упражнение на душевната му дейност.

Като съспоставя техническото образование с възпита­нието, т.е. физическата сила с моралната и като дава пре­димство на последнята подполковник Агура казва: „У нас се е появила една млада рутина, която не се оправдава с ни­що… Любезността е тяжест, прекрасното – пародия, благо­родното – ирония, а психическата деятелност дреме и се на­слаждава в ненавистното dolce far niente. Ний нищо не правим за моралното развитие на войника; между туй всички сме склонни да вярваме, че победата ни над сърбите през 1885 год. се дължи на нашето морално преимущество. Ний повди­гаме меч против тая морална язва не с цел да подкопаем авторитета и значението на военното искуство, а да дадем на дисциплината почтеното старшинство, да я покачим на трона, който вековете съ й създали, защото тя е душата на добре обучената войска, защото трябва да се убедим един път за винаги, че не ръката, а душата направлява удара… Техническото образование в войската е дело важно, но без дисциплина, то е толкова полезно, колкото и опасно. Само по себе си то е меч с две острила, който, като Арпагона, може да изколи целия свет, но най-после и себе си. Само дисцип­лината дава на тоя меч желателния удар. Не може да има никакво съмнение, че най-напред трябва да се изработи человека, па после да се мисли за оръжието, което му се дава. Дайте на войника най-съвършеното оръжие, но не му ли вну­шите дълга, за който му го давате, не го ли приучите да бравира смъртта в интереса на това, без което той е за подигравка на хората скиталец – за отечеството, той ще го разпилее по планините и долините”.

Колкото се отнася до самата цел на дисциплината ав­тора на студията казва: „Целта на военната дисциплина е войната; между това ние често пъти по недоумение, неглижираме тая цел. Боевото значение на дисциплината малцина разбират и поради това в програмата за подготовката на войника тя няма страници. В същност тя трябвало би да стои на пръв план, защото нейното назначение е да усъвършенствува волята и да даде морални боеви качества на человека, който никога не е преставал да бъде най-важния фактор в войната; тия морални качества неизменяеми по природата си, трябва да бъдат толкова повече култиви­рани и поощряеми, колкото повече се усъвършенствува и увеличава поражаемостта на боевото оръжие. А при новоизобретения бездимен барут, при който смъртоносното оръжие става почти невидимо, моралния дух и дисципли­ната в войските преобратава неимоверно значение, защото в природата на человека е да се бои повече от неприятел, когото не вижда. Следователно, проповедите на военните учители, трябва да ечат не само от запрашеното гърло на учебния плац, но и в тишината на казармата, гдето душата говори на душата, гдето речта е излияние от сърдечна любов към националното дело, към отечествения дълг. Уставите трябва да ни задължат изрично и ясно към това, инък духа към другарството няма да се развие ни­кога в нашата войска и началника ще бъде всякога чужд за подчинените си. Те трябва да трасират направлението ни към целта и да дадат име отстъпник и изменик на оня, който си позволи да се отклони от това направление. Удивително нещо е, че в практиката на войските негодния строяк се маха от местото, което недостойно заема, а не­годния педагог се търпи равнодушно”.

Небезинтересно е да се види какъв отговор дава под­полковник Агура още преди седемнадесет години в студи­ята си на въпроса: Как трябва да гледаме ний българите на войната? Той казва: „При настоящето всеобщо въоръжение, ко­гато цела Европа се е превърнала на арсенал и склад; ко­гато всеки обвинява другиго за греха, който сам настойчиво върши; когато симфоническото adagio на средиземното трио и северозападния дует се поддържат от чуковете на оръ­жейните майсторски; когато думата мир е станало синоним с заплашването: стой мирно или ще ти строша главата; ко­гато екилибра на търпението зависи от един непредвиден промах; когато невинната хубост на България възбужда пъкленна страст в сърдцата на много недраги притенденти: вой­ната за българите трябва да бъде култ с чисто национално съдържание. Вековните жертви не съ наситили още злокобната орисница на българските страдания. Обречени на полити­ческа смърт още при политическото си раждане, лежащи ра­мо до рамо с кръвни братя, които на место да ни прегърнат с любов за сладка почивка, гледат как по нахално да ни изритат от леглото, ний имаме да разрешаваме още исторически национални задачи. Миналите изпитания ни нау­чиха да се убедим, че чуздите подаяния съ горчиви и се преглъщат с сълзи; ние трябва да се надяваме на собственните си мишци и на Бога, а за моралната симпатия ние все­киму ще съумеем да отблагодарим. Ний сме в началото на нашата нова история, а тя ни налага славни бъдъщи съ­бития. Голям е пороя на историческите събития и когато стане насъща необходимостта на времето, той е непреудолим. Настоятелната общественна необходимост дава сила, а силата всякога ще си пробие път, по един или друг начин. Смешно е да се противопоставяме на тоя порой, вме­сто да вървим смело по течението му. Българския храм на Януса не трябва да се затваря, българския меч не трябва да ръждяса, до като българското знаме не се развие всъду, гдето се чува българска реч и гдето тупа българско сърдце. Този култ, който трябва да кара нашия пулс да бие под един такт, е предизвикан от висшите народни правдини, в него няма нищо безнравствено, защото той е свещения глас на потъпкания български народ, молитвата на многострадал­ната българска майка, а гласа на народа е глас Божий. Този култ за нас е един дълг, който ни се налага от жерт­вите, които паднаха за българската свобода, там горе – на Шипка и тук долу – на Сливница. И буйната шипченска фортуна и плачущата сливнишка мъгла еднакво ни налагат тоя дълг. Духовете на тези герои ходатайствуват пред Бога, за нашите съдбини, а за нашата недъгавост, ние ще отговаряме, както пред техния величав гнев, така и пред проклятията на потомството. „Мирувайте, дразки пеленачета, ще ни каже някой, защото сте малцина”! Малцина, ще отговорим ние, но неустрашими, защото четем историята не ка­то роман, а като наука; защото знаем железното минало на миниатурната Швейцария; защото помним, каква левска сила придоби Прусия после Тилзитското унижение; за­щото незабравяме, че при Маратон 10 000 гърци бият 100 000 персийци, а при Ализия 40 000 римляни тупат 280 000 гали; защото вярваме, че при всичкото усъвършенствувание на оръжието, человека не престава да бъде най-главния фак­тор на войната, а българина е храбър по природата си, той не познава още царя на малодушието – разврата”.

От приведените цитати явствува, че подполковник Агура при високата си ерудиция, той, като писател, се явява и велик артист педагог, който умее с завиден похват майсторски, с чувство да вдъхне и закрепи дълбоко в сърдцето на читателя си ония идеи, които мъчно би се разбрали, а още по-мъчно би се усвоили, ако би се започнало да се разясняват и доказват по сух теоретичен начин. Този артист педагог, преди да убеди разума, умее да за­владей сърдцето и кара разума да се покорява на повеления­та на сърдцето. Той знае, че за да се изпълни дългът добро­съвестно и с равност, последния трябва да се съзнава, а това съзнание може да го има само у тоя, у когото сърдцето е станало огнище на патриотизма. И ето това именно възвише­но чувство се сили да възбуди и закрепи почетния подпол­ковник.

В 1895 год., студията, за която е реч излезе в отдел­на книга и в същата година, на 2 август, Георги Василиевич Агура бе произведен в чин полковник.

За тая му студия ето как се произнася руският вое­нен вестник „Разведчикъ”: настоящата му книга обема изучванието на дисциплинарното право в войската. Автора пра­ви твърде обстоен критико-исторически преглед почти на всички Европейски държави, в това число и Туриия, при кое­то показва твърде солидно познание не само на юридическата литература, но и военната история. Полковник Агура, като предава грамадно значение за точното регламентиране на от­ношенията в войската, чрйз което би се постигнали най-главните цели, е чужд от всякакви превзети тенденции. Без да отрича необходимата строгост дори и суровост за поддържането на дисциплината в войската, автора настоява за строга законност в отношенията към подчинения, иска отстранението на всякакъв произвол и, като привежда в изследванията си идеи за хуманност и человеколюбие, явява се решителен противник на телесните наказания в войската”.

Крупния труд на почетния полковник бе оценен до­стойно. Между нашите висши военни кръгове този труд произ­веде поразително впечатление и скоро се разбра наложителната необходимост за заменяването на съществоющия до тогава дисциплинарен устав с нов, в който да легнат начала­та и идеите преведени в студията. И тази делекатна задача, както и трябваше да бъде, се възложи пак на автора на студията, полковник Агура. Това бе на 6-й март 1898 год. Но нему, освен това, му с биле възлагани много пъти и други мисии, като: изучвание и съставяние на всички почти закони, на всички положения действующи в войската и пр. Има и нещо повече. Полковник Агура непрекъснато в продължение на цели 15 години е бил един от най-видните, най-достойните, най-красноречивите и най-любимите преподаватели в Военното училище, гдето е чел лекции по Законоведение, Етика, а в висшия офицерски курс – държав­но и международно право. Той е бил такъв увлекателен лектор, че на лекциите му с се стичали да го слушат дори и юнкери, на които не е бил преподавател.

На 27-й Февруари 1899 год. полковник Агура бе командирован в Франция, като представител на армията ни при погребението на председателя на републиката, Феликс Фор, а на 15-й ноемврий слйднята 1900 год. бе произведен в чин генерал-майор.

Съставението на новия дисциплинарен устав се свърши и получи Височайша санкция в 1901 год. За този устав руския военен вестник „Инвалидъ” казва: „Редакцията на българския дисциплинарен устав се отличава с достатъчно ясност, а съдържанието му безпорно ще има възпитателно значение за младата българска войска. Това не е само устав, но и катихизис и поучение.” А ето как се произнася в. „Раз­ведчик”: „Устава се разделя на две части: обща и особенна. Общата част има повече теоретичен и нравственно възпитателен, от колкото законодателен характер… В нея се разяснява понятието за държава, войска, като материелна дър­жавна сила, за клетвата, знамето, военната йерархия, като проводник на волята на върховния вожд, и най-после, твър­де подробно се излагат нравствените длъжности на военнослужащите. В тая част особенно внимание заслужва чл. 33, който гласи, че военния не трябва никога да унижава честта на другите, а своята е длъжен да я пази с енергия и да я защищава с решителность. Че бидейки въоръжен с висо­ката цел да защищава престола, отечеството и авторитета на закона, той не само, че не трябва да употребява оръжи­ето си против мирните граждани, но, напротив, длъжен е, в всевъзможни нещастни случаи да се претича на помощ на тия, които се намират в опасност и имат нужда от защита”. Заключението на същия вестник е: „По сполучли­вото определение на въпросите, които влизат в дисципли­нарния устав, по пълнотата и грижливото разработвание на всичките деталии на тия въпроси, по целесъобразността и несъмнената жизненност на постановленията, устава трябва да се признае за образцов законодателен труд, който прави чест на съставителя му и свидетелствува за обширната му ерудиция на ред с основателното му знание и разбирание условията на военния живот”.

Тия отзиви съ достатъчни, вярвам, за да засвидетелствуват голямата услуга, принесена от генерал-майор Агура с тоя негов ценен труд; те идат също да илюстрират и засвидетелствуват и високите му дарби. За този свой труд генерал-майор Агура получи щедра награда при сан­кционирането на устава Н. Величество го удостои да му по­дари ликът си с саморъчен подпис. А трябва да кажем, че той много пъти е бил удостояван и с твърде почетни мисии. Така, на 28 Април 1902 год. генерал-майор Агура е бил командирован в Мадрит, като представител на Бъл­гарското правителство и армията ни при коронацията на Н. Величество Испанския крал, от когото бе награден с орде­на Карл III, втора степен, а през февруари 1905 год. бе ата­ширан към свитата на Н. Ц. В. при посещението, което на­прави Ромънския крал в Русе и Плъвен и бе награден с ордена Ромънска корона, I ст.

Той е награден още и с слъднит наши и иностранни ордени:

1)       Орден      „За заслуга”;

2)          „             „Св. Александър”, IV ст. с мечове за военна заслуга;

3)               „             „Св. Александър”, III ст. с мечове за мирно време;

4)               „             за X годишна отлична служба;

5)               „             „Св. Александър” II ст.;

6)               „             за XX годишна отлична служба;

7)       Австрийски орден „Франц Иосиф” I ст.

8)       Испански медал за спомен на възшествието на престола на крал Алфонс XVII.

9)       Орден „Св. Станислав” III ст. 1880 год.
10)     Сребърна Ромънска звезда, 1879 год.

11)     Медал за в памет възшествието на престола на Кн. Александър 1879 год.

12)     Медал за спомен войната 1877 – 1878 год.

13)     Сръбърен медал в памет на Сръбско–българска­та война.

14)     Златен кръст, I ст. в спомен възшествието на престола на Н. Ц. В. Фердинанд I.

15)     Медал за спомен бракосъчетанието на Техни Царски Височества;

16)     Народен орден за военна заслуга, I ст.

17)     Медал за железницата Ямбол – Бургас.

18)     Кръст за – провъзгласяване на царството.

 

И така, същия този Георги Василиевич Агура, който някогаж, като млад семинарист от Измаилските църковни ам­вони е произнасял прочувствени и пълни с умиление речи и който в 1878 год. е заемал скромната и незавидна длъжност секретар при Хърсовското Окр. Управление, същия днес го виждаме в бляскавия генералски чин идеал често пъти непостижим за военния – с още по-бляскавото положение, главен военен прокурор и началник на военно-съдебното ни ведомство.

Генерал-майор Агура има вече близо 32 годишна военна служба, от която цели 25 години е главен военен прокурор. При тая своя дълга служба, от юнкер до гене­рал, той никога не е имал не само някои сериозни дисцип­линарни наказания, но е нямал дори едно просто мъмрение или бележка. Днес, при един бляскав чин, той заема една от най-високите и най-завидни длъжности в нашата войска; а трябва да кажем, че той с достойнство заема своя пост. И без да се боим да бъдем упрекнати било в преувели­чение или в желание да угаждаме и ласкаем, ние открито и смело заявяваме, че генералъ-майор Агура е най-здравия стълб, който крепи военно-съдебното ведомство, че той е една крупна интелегентна сила.

Казахме го вече, че той като преподавател в Воен­ното училище е бил пленителен по своето красноречие и ний мислим, че мнозина от неговите подчинени, военни юристи, ако съ избрали кариера по военно-съдебното ведом­ство, това съ го направили, защото съ биле увлечени в тая посока от своя учител. А неговите ученици и подчи­нени знаят и никога няма да забравят, че амбицията на техния учител и началник всякога е била и е: да вдъхне той у военнослужащия любов към правомерността, да на­прави от всеки военнослужащ  роб на законността.

Като началник генерал-майор Агура всякога към подчинените е бил строг, но строгост не подкърмена с жлъч, а с бащинска обич. Може да се каже, че към под­чинените си той е нещо друго отколкото началник, той е другар; да, другар е той и другар верен. Случи ли се ни­кога никой от подчинените му да отстъпи от приетия ред, да попадне в грешка – нещо твърде възможно, той веднага, без грубост, без унижение и без шум ще посо­чи грешката и ще отклони заблудения от кривоизбраната посока. Неговото ведомство може би е единственото гдето дисциплинарните наказания най-често се заменяват с назидания.

Зло генерал Агура никому не е направил, но добрини на мнозина. А когато на някой от подчинените му се случи някоя беда, някое нещастие, той всякога намира две сърдеч­ни думи, за да го утеши. Неговото благородно сърдце не мо­же да не се трогне пред душевните болки на своя подчинен и всякога в неговите очи блесват сълзи – признак на искренно съчувствие.

За генерала няма радост по-голяма от колкото да чуе похвали за неговите подчинени. Отличили се с нещо някой негов подчинен, това за него е най-голямата гордост.

Когато младия капитан Георги Василиевич Агура на 18-ий Август 1885 год. се яви на чело на военно-съдебното ведом­ство, той го намери съвършено разнебитено, почти без никакъв персонал, а самото централно управление на това ве­домство, бе с почти примитивна уредба. Целата канцелария с архива и библиотека можеше да се натовари в една талига. Всички закони и положения, които той завари бяха стъкмени на бърза ръка и имаха временен характер. Младия главен военен прокурор се запретна усърдно за работа и ние ви­дяхме вече отличните резултати на неговия труд.

 

Най-голямата грижа на генерала от начало и до днес с била и е да уреди военно-съдебното ведомство – неговата най-любима рожба, и всяка придобивка в това ведомство него го плени, възхищава.

Генерал-майор Агура работи много, работи планомерно, систематично, разумно и това, което се е постигнало за съ­дебното ведомство, постигнато е за цялата армия. В устремът си да постигне предначартаната си цел – да се затвърди морала и законността в армията, той е срещал големи, често пъти, непреудолими препятствия, ала той никога не изнемогна, нито пък се побоя от нищо, защото и нищо не можеше да го уплаши. И колкото повече пречки и неприят­ности изпъкваха, толкова повече той ставаше по-смел, а не­говата неизчерпаема енергия, вместо да отслабне, засилваше се. И тъзи своя смелост, тази енергия той я черпеше от оня чист кристален извор, който се нарича патриотизъм. Кой знае тъзи дума днес, може би, че дразни ухото на някои екзал­тирани soi-disant филантропи, ала тя е имала, има и ще има смисъл и значение. Генерала никога и прeд нищо не е изнемогнал, но той не е изнемогнал, защото в тъмния и задръстен път, който се изпрeчвал прeд него, всякога е имал и има един спасителен факел и едно мощно оръжие за борба: факелът е съзнанието на дългът, а оръжието му – законността. С тях той напредна, с тях се закрепи на ви­сокия си пост и с тях запази блясъкът на високото си положение.

Хвала му!

Posted in Всемогъщи прави боже | Вашият коментар

Спиридон Казанджиев. Цветан Радославов.

Проф. Спиридон Казанджиев. [Предговор към] Цветан Радославов. Емоционалният фактор при мисленето. София, Придворна печатница, 1932.

 

Авторът на тоя труд, Цветан Радославов – Хаджи-Денков, е роден на 20 април 1863 в Свищов. Баща му Георги Хаджи-Денков е син на любородния Христаки Хаджи-Денков, участвувал в съставянето на „Всеобщiй кондик славено-болгарскаго училища Божественаго преображенiя” (1824), а майка му Пауника е дъщеря на известния по Възраждането ни учител Христаки Павлович. След смъртта на Христаки Павлович неговите осем деца останали на ръцете на жена му, която от скръб и грижи се поминала една година след смъртта на мъжа си. Другите деца били прибрани от роднини, а Пауника, майката на Цветана, тогава четири годишна, била осиновена от видния свищовски търговец Цвятко Радославов. Още малък, в 1871, Цветан бил осиновен от дяда си, френски поданник, чрез френското консулство в Русе, и станал негов наследник. От тогава той носи и името му.

Като дете Цветан не бил палав, не обичал да дружи и да играе с момчета, прекарвал повече в средата на своите сестри и братовчедки и бил много набожен. Още малък четял често „апостола” в чер­ква, в праздничен ден, и пеял в черковния хор. Той знаел цялото богослужение науст и когато някога в игрите на децата е имало сватба, кръщение или погре­бение на някоя кукла, той е изпълнявал ролята на свещеник и цялата служба за случая е била извършвана от него. На тавана в къщата му в Свищов още стоят останки от малка черквица, която той сам си бил стъкмил: дървената резба на темплото и свещниците, иконите и всичко друго. Пред тази черквица той често е повтарял тайно цялата литургия в праздничен ден след богослужението в черква. Тази религиозност той запази до края на живота си. Тя определя и основното настроение на предлаганото тук негово съчинение.

Според една бележка на дяда му, Цвътан е почнал да учи редовно в къщи от пролетта на 1869 с учителя Янко Мустаков. Частни учители той имал и по-късно, когато постъпил в Свищовското класно училище. През май 1878 баща му го завел в Виена, дето постъпил ученик в класическата гимназия. По-късио той следва история в Прага и философия в Лайпциг, дето полага и докторския си изпит при извест­ния психолог и философ Вилхелм Вундтъ! След това Радославов става учител, отначало в Габрово, а после, в продължение на дълги години, в София.

След петдесет годишно отсъствие от родния си град, дето през това време се е връщал при домашните си само като гост, той през декемврий 1928 се прибра в дома си на почивка. Тая почивка, обаче, не трая дълго: на 27 октомврий 1931, след кратко боле­дуване, Радославов се помина в София, отдето биде пренесен в Свищов и погребан при родителите си.

 

* * *

Радославов беше идеален учител. Ако е вярно, че ученикът никога не забравя учителя – за Радосла­вова може да се каже, че беше не само помнен но и обичан. Много бяха качествата, чрез които той печелеше душите и сърдцата на младите: обширните познания, които поразяваха; живото преподаване, което се позоваваше на цялата личност; високият идеалистично настроен хуманитарен дух, който отключваше душите и ги водеше в нови светове; и преди всичко неизменната обич към учениците, която парализуваше техните лоши подбуди. Като истински духовен баща – мъдър и справедлив – той съдеше; но неговите укори не дразнеха и не предизвикваха; те правеха учениците замислени, държаха съвестта им права и ги предраз­полагаха към изповед. Учениците чувствуваха, че той живее за тях и че не търси друг смисъл в живота, освен радостта – да ги учи, да ги наставя и да ги устремява към добро. И те не се лъжеха. Въпреки многобройните си таланти и високи лични качества, Ра­дославов не подири друга цел в живота. За него нямаше по-благородна работа от работата на учителя – като живо общуване и непосредно въздействие. Не кни­гата, не института, а ученикът, подрастващият човек, съзнанието с неговия божествен огън – това беше най-скъпият му обект.

Неговият авторитет владееше не само учени­ците; той подчиняваше и колегите му. За тях Радо­славов беше винаги добър, шеговит другар и увлекателен събеседник.

Който е познавал Радославова като приятел и като човек – не може да не е изпитвал обаянието на неговия характер. Посвещавайки му един от очерките на „Бай Ганю” Алеко го нарече „неоценим при­ятел”. И наистина той беше „неоценим”. Тих и примирителен, той не обичаше да се налага с средства, които стоят извън неговото достойнство и достойнството на другите. Въпреки дарбите си, с които би могъл да завоюва по-високо положение, той остана до края на живота си скромен. Но тъкмо тая скромност из­даваше силата на духа му и висотата на морала му. В нея той беше победил себе си – най-мъчната победа – затуй му беше лесно да побеждава другите.

Класик по образование, Радославов беше класик и по дух. В неговото отношение към живота и към хората имаше нещо от простотата, равновесието, си­лата и мъдростта на старите елини. Той напомняше в това отношение Сократа и това тъкмо го чуждееше от на­шето време.

В чувството си за народа, той беше демократ. „Народът”, обаче, за него бяха не само поколенията, които сега живеят, но и поколенията погребани в ис­торията, както и ония, на които принадлежи бъдещето. Затова, респектирайки изискванията на настоящето, той тачеше традицията на миналото и държеше будно чув­ството си на отговорност пред бъдещето. Така в мисълта му за народа имаше нещо свято, което опи­раше в неговото религиозно чувство.

 

* * *

Много и твърде разнообразни бяха талантите на Радославова. Той имаше постоянен интерес към лите­ратурния живот у нас и в чужбина. Основното по­знаване на почти всички – живи и мъртви – европейски езици му даваше възможност да чете големите писа­тели в оригинал. Това личеше на вкуса и разбира­нията, които проявяваше: те издаваха едно съзнание, което черпи направо от изворите и изпитва непосредно внушението на великите духове. Той направи опит в областта  на  драмата;  през 1927 година публикува историческата пиеса „Яничарин”, която обаче не представи в Народния театър за одобрение. – Радо­славов беше и музикант, познаваше добре теорията и историята на музиката и сам свиреше добре на пиано. Редица години той беше член на оперния комитет. От това време е и неговият превод на „Аида”. Той сам е композирал и песента в поменатата му по-горе драма. А малцина, може би, знаят, че химнът „Мила Родино”, който днес се пее наред с „Шуми Марица”, е негова композиция още от студентските му години. /бел. 1/ – Радославов беше още и живописец. Неговата стая бе украсена с собствени картини, най-вече с исторически сюжети; макар и любителски, тия картини правеха силно впечатление. – Високо над тия таланти стоеше, обаче, научният интерес на Радославова. Той имаше богата и добре школувана научна и философска мисъл. Вундт, при когото се е учил, цитуваше в всички издания на своята „Физиологична психология” дисертацията на Радо­славова върху паметта, /бел. 2/ и винаги си спомняше за него пред студентите-българи. Желателно е тази дисертация да бъде преведена и издадена на български. Тук на един частен случай – запаметяването на малки зри­телни разстояния – е разгледана целокупната проблема за паметта. В основата на работата стоят около 17,000 единични опити, правени в института за експеримен­тална психология при Лайпцигския университет в про­дължение на три полугодия. Между опитните лица, с които е работил Радославов, е бил и Мойман, големият представител на експерименталната психология, по-късно основател на опитната педагогия.

 

Радославов преследва проблемата си съгласно с принципа за хетерогенията на целта – като изчерпва до край всeки въпрос, на който се натъква в процеса на работата си. И човeк не знае на кое по-рано да се чуди: на тънката му интуиция за експериментални изслед­вания ли, на методичността и дълбочината на проник­ването му ли, или на способността му да формулира точно теоретичните проблеми. Напраздно бихме търсили в тоя труд някакво произволно утвърдено положение. Зад всяко такова положение стои обилен и убедителен, методически безукорно събиран и теоретически правилно тълкуван опитен материал. И в домогването да се дойде до истината не е оставен нито един обективен или субективен фактор не установен и – като условие на общата проблема за паметта – неизучен. Рядко е да се посочи и днес на такава експери­ментална работа, в която да е тъй добре овладян опитно обекта, в която да се работи с такъв сложен аналитичен апарат, с такова познаване на материята, като условие за едно задълбочено тълкуване на резул­татите, с такава зрялост в формулирането на пробле­мите и – най-накрай – с такава мярка в изложението. Поради тия си качества работата на Радославова не е загубила и днес нищо от цената си. На много места Радославов потвърждава или основателно критикува поддържани по-рано схващания, а за опитния читател не може да остане скрито, че заключителните бележки върху сигурността, с която опитните лица съ правили преценките си, ще съ дали повод на друг ученик на Вундта – Щьоринг – за неговите опитни изследвания върху умозаключението и специално върху съзнанието за валидност.

Друга не по-малко ценна научна работа на Радосла­вова, която показва колко специални беха неговите на­учни интереси и в областта на историята, е изследва­нето му върху титлите на българските владетели. /бел. 3/ На­ред с широките исторически познания, Радославов проявява тук и ценни филологически задълбочавания, за да докаже, че днешната владетелска титла „царь” е българска дума произлязла не от латинското caesar или гръцкото καισαρ, а от готското kaisar, като е минала през цьсарь в царь при условия, които дава само българският, не и другите славянски езици.

Най-значителна, обаче, и най-интересна като чисто философска работа е предлаганата тук монография на Радославова за влиянието на чувствата върху мисленето, като психологическа основа на всеко дуалистическо схващане в областта на етиката, религията и метафизиката.

Чувствата съ за Радославова сърдцевината на ду­шевния живот. Човекът гледа през тях на всичко, поради което той е в едно непрекъснато оценъчно от­ношение към света. Макар да съ само субективна реакция спроти нещата от външния свят, чувствата биват пренасяни върху тия неща и стават мярка за тях. И понеже те се движат в противоположности, то тия противоположности биват привнесени и в нещата, респ. в мислите ни за тях. По този начин, в осно­вата на всеки дуализъм тук стои едно чисто емоцио­нално противоположение. Противополагането в дуалистичните системи почива не върху логично-интелектуална основа, дадена чрез и в обективните свойства на чле­новете на противоположението, а се дължи на един субективно-емоционален елемент и е израз на тоя елемент. Този елемент е положително-отрицателната противоположност на чувствата, изразена в общите категории наслада и мъка. Не че обективните свойства на членовете в противоположението не стоят в ни­какво отношение към дуалистическата противополож­ност – те съ нейната първична основа, но те сами по себе си немат характер на положителни и отрицателни и не могат, независимо от чувствата, да накарат ми­сленето да ги постави в такава противоположност (на положително и отрицателно). Тепърва чрез участието на чувствата логичната контрадикторност на членовете в една дуалистична система се превръща в положително-отрицателна  противоположност,  характерна  за всяка такава система.

Поради това влияние на чувствата върху мисленето, последното – доколкото се стреми към обективна ис­тина – е в непрестанна борба с тях. Най-добре се наблюдава това в критичната работа на науката. Но тъй като чувствата съ постоянна съставна част на на­шето съзнание, то пълното освобождение от тях е почти невъзможно. С изключение на формалните науки – математика, логика, граматика – навсякъде другаде обектите на нашето познание се свързват с чувства, които влияят върху мисленето.

Влиянието на чувствата върху мисленето е значи­телна и интересна проблема с оглед не само на тео­рията, но и на практиката. С оглед на теорията – науки като етиката, естетиката, религията и пр. трябва да имат постоянно пред очи това влияние, за да не търсят, по примера на другите положителни науки, една обективност, която ги туря в противоречие с емпирията и ги оставя да потънат в един краен ригоризъм и рационализъм. С оглед на практиката – за да бъде влиянието на чувствата върху мисленето целесходно и ценно, да означава движение напред и усъвършенствуване – требва да се търси, чрез всички средства, едно целесъобразно и непрестанно култивиране на чувствата.

За да покаже колко големо е теоретическото зна­чение на влиянието на чувствата върху мисленето и в каква степен се извършва то подсъзнателно, Радосла­вов прави един доста обстоен исторически преглед на философските учения, който в много отношения е твърде интересен и оригинален. – А за да покаже още по-големото практическо значение на същото вли­яние, той се спира – в заключителната част на своята работа – върху суверенността на сърдцето спроти ра­зума и върху изводите от тая суверенност. Поради изповедния характер на тая заключителна част, /бел. 4/ в която е отразена най-непосредно житейската мъдрост на автора, неговото отношение към света и живота, нека се спрем с неколко думи върху нея. Тук на обективната интелектуална истина на разума Радосла­вов противопоставя субективната истина на сърдцето, истината на емоционалното състояние, непосредната увере­ност, че качествата на преживените чувства съ такива, каквито ги преживяваме. Тази увереност не до­пуща никакво съмнение и никакво оборване, защото принадлежи на субекта и се отнася до него самия, до неговото емоционално (морално, религиозно, естетическо) съзнание, а не до свойства и неща вън от него, както е при интелектуалната истина, която е изложена на измамата на сетивата и паралогизмите на мисленето.

Чувството не може нито да се убеждава, нито да се заблуждава; само разумът е изложен на заблуждаване. По тази причина, диктуваните от чувства рели­гиозни вярвания е безсмислено да се наричат заблу­ждения, безсмислено е да се дири в тях обективната истинност на една действителност, познаваема с разума.

Колкото и различни да съ, тия истини не могат да останат чужди една на друга. Животът иска те да се примирят. Според Радославова те могат да се примирят, но не и да се съгласуват. Това примирение може да стане само като се запази суверенността на разума и на сърдцето. То не може да стане с компро­миси и концесии от коя да е страна. Науката не може да прави теоретично отстъпки на религията, нито послед­ната на първата. Те немат общ принцип, обща ос­нова и немогат да се заместят една друга, макар взаимно да си влияят. Те могат да съществуват заедно само като самостойни; не като зависими една от друга, а като координирани – не една чрез друга, а една до друга.

На почвата на тая суверенност на сърдцето и не­говата истина Радославов доказва неуязвимостта на религията от науката и погрешността на схващанието, че чрез умозрително богословие може да се култи­вира религиозно съзнание. Нопаки, умозрителното бого­словие уврежда религиозното чувство, когато последното е слабо. И Радославов ни сочи примера на Щрауса, Брауна и Фойербаха, протестантски богослови, които чрез критика на християнството и религията изобщо станаха най-после атеисти.

Рационализирането на религията чрез умозрител­ното богословие убива емоционалния характер на ре­лигията, пресушава нейния мистичен характер и я превръща в обикновено мнение. А нема религия без мистика. И религия, която иска да пребъде, требва да запази мистичната си дълбочина в съзнанието на сво­ите последователи. Рационалистичните религии не съ трайни, те се лесно влияят; а емоционалните съ трайни и в стълкновенията си не си влияят, а се взаимно изместват.

Но Радославов не застъпва само суверенността на сърдцето – той го поставя, по-нататък, и над ра­зума. Ноолатрията, велеречивото превъзнасяне на разума, колениченето пред него като пред божество предиз­виква у Радославова съжалителна усмивка. То говори за една полусъзнавана самоизмама, която гали самолю­бието и суетливостта на човека, толкова по-странни колкото самоизмамата е по-неоправдана. Така и възвеличаването на учеността за сметка на емоционалната страна на душевния живот – на нравствения харак­тер, на религиозното съзнание и естетическата култура – говори, според него, за едно по-низко ценение, за едно по-долно разбиране стойността на човешката личност, на човещината изобщо. Истината не е и не може да бъде самоцел. Тя е средство за живота. И макар на­уката да е необходима за живота – неговия двигател е чувството. Затова животът зависи от моралното, религиозното и естетическото съзнание и преди всичко от моралното чувство. Как бихме могли да си мислим възможността и сериозността на живота без това чувство?

Разбира се, Радославов има на ум не етическия песимизъм, а етическият оптимизъм и дори героизъм. Песимизмът е егоистичен, асоциален и противосоциален. Невъзможно е психологически да се гради върху него задружния живот. Здрав и социално твор­чески е етическият оптимизъм. Наистина, и за него животът е пълен с злини. За тия злини съ отворени и неговите очи. Но наред с тях стоят радостите, които се раждат от природата и научните интереси, от изкуството, творчеството, полезният и успешен труд, от вярата в идеали, животът за тия идеали и блаженствата на неговите очаквания и сбждвания. Трябва не­достатъците на живота да се гледат през разсъдливостта на мъдреца, който знае какво може да очаква и да иска от живота; трябва да се борим срещу тия не­достатъци с пълна вяра в по-светли идеали, опрени о чиста съвест и героична воля, готова винаги на умъреност и самообладание пред силни страсти и афекти. В тоя живот за нравствен идеал, какъвто е живота на етичните герои – дори отричането на живота е едно висше негово утвърждение, а не потъване в небитието, както у Шопенхауера, пред страх от смъртта.

В тоя етически оптимизъм е изпозедта на Ра­дославова и неговото чувство за живота. Той е най-до­брия завет, който учителят оставя на учениците си. Да приемем тоя завет с благодарност и да го присадим на волята си.

 

София 1932

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Завръщайки се в България, за да вземе участие в Сръбско-българската война, той е композирал „Мила Родино” в трена, дето песента е била пята най-напред от другарите му – студенти.

2. Zwetan Radoslavov – Hadji Denkow – Untersuchungen über das Gedächniss für räumliche Distanzen des Gesichtssinnes. Mit 2 Tafeln ind 6 Figuren im Text. Leipzig, W. Engelmann, 1899 (Sonderdruck aus: Wundts Philosoph Studien XV Bd.).

3. Цветан Радославов. Титлите на българските владетели. (Известия на българския археологически институт, Т. V, 1928/29, стр, 159–186).

4. В един разговор Радославов казваше, че е написал цялата работа зарад заключителната й част. На тая част той отдаваше най-голямо значение.

Posted in Мила Родино | Вашият коментар

Д. Уста-Генчов. Как да се поправи

Д. Уста-Генчов. Как да се поправи една грешка, сторена в началото на освобождението ни. // Илюстрация, театър, музика, бр. 10, 8 март 1919, с. 2-5.

 

Тъкмихме да подигнем тоя въпрос след Балкан­ската война; но, както е известно, по него време, вместо успокоение, у нас настана съвсем противното… Сега в минутите, когато започваме да си отдъхваме от вели­ката война и настава нова ера у нас, нека ни бъде поз­волено да подигнем същия въпрос и да препоръчаме, как е цълесъобразно неговото разрешение. Касае се до народния ни химн „Шуми Марица”, който си е извоювал вече право на гражданственост; но, макар и така, сторе­ната с него грешка пак може да се поправи без никакви спънки и нежелателни последствия.

Преди повече от четвърт век пръв професор Ив. Д. Шишманов писа по историята на „Шуми Марица” в списанието „Денница”, издаваемо под редакцията на Вазова. /бел. 1/ Това е една статия, която наистина съдържа ценни сведения по предмета; но обема грешки и непълноти не толкова значителни по своето естество. Авторът е съвсъм прав, като казва, че „няма културен народ без национален химн или поне национален марш или песен”. Според него, един химн без всякакво вътрешно дос­тойнство може да се издигне или поради своята официалност, или благодарение на голямата популярност на своята мелодия.

До преди освобождението ни в Ориента пътувал всяка година един немски женски оркестър от Чехия, който отивал на печалба в Одрин – седалище на голям турски гарнизон. Същото представлявал тогава в военно отношение и Шумен, дето на чело на турския корпус стоял марешал с мнозина офицери в щаба си. Тук в числото на военните лекари влизали арменци и българи, възпитаници на медицинската школа в Цариград. В Одрин се намирал на турска служба капелмайстора Шафрани – маджарски емигрант, който по-рано живеял в Шумен, заедно с други свои сънародници. Пръз 1876 год. или по-преди немският женски оркестър отишъл в Одрин, дето свирил в най-първата гостил­ница, която се посещавала повечето от чужденци. Една жена от неговия състав всякога ги развеселявала с немската песен: „Когато войниците минават пръз града”. Понеже тая песен била позната на присътствующите немци и много им се нравила, винаги те изказвали желание да се повтори. По тоя начин мелодията на немската песен добила голяма популярност в Одрин, дето по-младите българи скоро я усвоили. Между тях имало и учители, които отивали по работа в разни градове.

Един български учител пренесъл мелодията на немската песен в Велес. Тук клона на книжарницата Хр. Г. Данов, който получавал учебници от Виена, привличал мнозина просветени българи из долината на Вардар. По същия начин мелодията на немската песен била пренесена в Шумен, който се счита пък люлка на му­зиката в България. Благодарение на тукашния учител Добри П. Войников – основател на народната ни дра­матургия – в турско време имало един оркестър от младежи, които свирели по големите праздници под не­гово управление. Но техническата подготовка на тоя ор­кестър се длъжала предимно на капелмайстора Шафрани, който по-сетне бил на работа в Одрин, дето обучавал турските войници на музика и сигнали. Сам Д. П. Войни­ков не само се занимавал с подготовка на театрални трупи от любители, но и свирел на някакъв инструмент.

През същата епоха по разни градове на родината ни странствувал заслужилия учител Никола Живков, известен по списването на хумористическия в. „Комар”. Той държал поучителни сказки в църквите и събирал срещу предплата „родолюбиви спомоществователи” за свои и чужди книги, които понякога не виждали бял свят. Когато Н. Живков бил главен учител в Велес, тук по преиначената мелодия на немската песен младежите обичали да пеят любовната песен „Слънце зорница”. През своето пребивание в Велес Н. Живков усвоил отчасти същата песен, която не представлявала нещо особено по своето съдържание. До преди няколко години стари хора в Шу­мен, които през своето ученичество влизали в оркестъра на Д. П. Войникова, също знаяли песента „Слънце зорница”. Ето как мелодията на немската песен, която добила популярност най-първо в Одрин, се разпространила преиначена по разни градове в Мизия и Македония.

Известни с събитията у нас след злополучното Априлско възстание в 1876 год. С хиляди наши сънарод­ници, които намерили прибежище в Ромъния, отишли после да воюват за сръбската кауза и българската свобода. От Турно-Северин преминали в Кладово знатните войводи Дядо Ильо Марков, Хр. Македонски, Дядо Жельо Христов, Панайот Хитов, Филип Тотьо, Лазар Костов и др. В една от техните чети служил като писар Н. Живков, който се занимавал с поезия и драматургия, без да имал някаква дарба в тях. Когато избухнала Сръбско-Турската война в 1876 год., всеобщо било възхи­щението, щом на чело на Моравската армия встъпил главнокомандующ генерал Черняев, който просто избягал от Русия, та паднал в немилост пред правителствените кръгове в Петроград. Под влиянието на пър­воначалните победи против общите врагове – турците, Н. Живков написал следния:

Черняев марш.

 

Шуми Марица

Окървавена,

Плаче вдовица

Люто ранена. –

 

Марш, марш,

С генерала наш,

Раз, два, три.

Марш, войници!

 

Напред да ходим,

Войници мили,

Тимок да бродим

С всички сили. –

Марш, марш, и пр.

Юнака донски

Нам е водител,

С пряпорец левски

Вожд победител. –

Марш, марш, и пр.

 

Вижте, деспоти,

Генерала наш,

Чуйте, запейте

Черняева марш –

Марш, марш, и пр.

Войници храбри

След него летят,

Порят въздуха

И громко викат –

Марш, марш, и пр.

С кървав остър меч

Генерал напред

Възглася на сеч!

Гръм, огън на вред –

Марш, марш, и пр.

 

Тръба низ гора

Зазвъни напред!

Хей, ура, ура!

Ура на напред!

Марш, марш, и пр.

 

При написването на Черняева марш Н. Жив­ков гледал,  щото стиховете по-своите стъпки да отговарят на мелодията на „Слънце зорница”, а заедно с това и на маршерова пъсен, толкова необходима за българските доброволци, които се сражавали геройски под началството на тоя руски генерал. От тия доброволци последният образувал най-първо руско-български дружини, а по-сетне руско-българска доброволческа бригада. В нея влизали всички наши сънародници офицери на служба в руската армия, а също и часлящите се по санитарното ведомство. Изобщо българските доброволци дали скъпи жер­тви и се отличили в сраженията при Делиград, Кревет и Гредетин, за което били наградени с сръбски ордени за храброст. През есента на 1876 год. руско-българската доброволческа бригада, под началството на полков­ника Милорадович, се установила на почивка в Кладово. Тук крепостта ечала от звуковете на Черняева марш. Още тогава Н. Живков не само скърпил на бързо драмата „Илю войвода”, но и подготвил добро­волци за нейната игра. Той гледал, щото сцените да се схождат напълно с самата действителност… Най-първото представление на пиесата се дало в крепостта и имало неимоверен успех… Тя добила широко разпро­странение между българската емиграция още в ръкопис…

При разформирането на руско-българската добровол­ческа бригада дошъл сръбския военен министер, полковник Сава Груич. Той поблагодарил на всички за сто­рените услуги на родината му и изказал надежда, че скоро ще им се представи случай да ратуват за славянското дело. /бел. 2/ От Сърбия нашите сънородници отишли през зимата в Ромъния и Русия, стекли се на големи маси в Плоещ и Кишинев, постъпил в опълченските дружини. По това време една новосъставена театрална трупа, под управлението на Д. П. Войников, давала представления в всички по-главни градове отвъд Дунава, дето живеяли мнозина българи. В репертоара на тая трупа на първо място стояла драмата „Илю войвода”, която произвеждала фурор и се посещавала масово. Нашите сънародници очаквали с нетърпение края на третото действие, когато доброволците под командата на Иля войвода излизали от крепостта и запявали „Шуми Марица”… Войнствената ме­лодия наелектризирвала всичките присътствующи, които я подемали и ръкопляскали възхитени до небесата… Черняева марш се разпространил бързо, особенно там, дето българската емиграция била многобройна; него пеяли най-вече в Кишинев, Плоещ, Букурещ и Браила.

Позната е историята на образуванието на Българското опълчение, под началството на генерал Столетова. В надвечерието на Освободителната война и през самото й течение текста на „Шуми Марица” претърпял измънения; в чест на Цар-Освободителя, Черняева марш станал Александрова марш; в втория куплет „Тимок да бродим” станало „Дунав да минем” и най-сетне – „Балкан да минем” и „Вардар да минем”… Разбира се, и в четвър­тия куплет Черняева марш бил също заместен с Алек­сандрова марш. Благодарение на българските опълченци, които винаги пеяли „Шуми Марица”, нея научили и млади, и стари в първите дни на освобождението ни. Но тъкмо тогава добила широко разпространение и една новосъставена песен за Цар Освободителя, която започвала така: „Държавнейшего Императоря Царя Александра II, Боже, съхрани всегда”. От мелодията на тая песен и оная на „Шуми Марица”, като най-вече разпространени тогава у нас, един капелмайстор композирал „Болгарскiй марш” и го свирел при разни тържествени случаи. Когато пък на българския престол встъпил княз Александър Батемберски, военните музики на мястото на български химн свирела „Болгарскiй марш”. Но в тоя „Шуми Марица” влизала като трио, (трета част). По-сетне пък била оставена сама и въздигната на Български народен химн… Това станало през 1879 год.

Първоначално българските доброволци в Сърбия, като незнаяли никаква маршерова песен на родния си език, пеяли руски такива, които научили от своите бой­ни другари. В числото на последните влизал и капелмайстора Маречек с неколцина музиканти, който пръв дал на „Шуми Марица” нуждната инструментация. Освен него в нагласяването й за военна и струнна музика имат още заслуги капелмайсторите Шафрани и Шебек. В първите години на освобождението ни единият служил в шу­менския гарнизон, а другият прекарал няколко го­дини в София и придружавал княз Александра Батемберски в неговите пътувания в странати ни. Една пре­работка на „Шуми Марица”, предназначена за вокална музика, се длъжи на известния Агренев – Славянски.

През пролетта на 1895 год. в една своя статия генерал Агура пръв възбуди въпроса за нуждата от „Български национален химн”, като я подкрепи с аргументи от воено-юридическо гледище. Според тоя висши офицер, „да се заменява, обаче, ролята на химна, т.е. молитвата на народа за Особата и Идеала, които олицетворявате неговото единство и величие с марша „Шуми Марица”, особено при известни случаи, е неестествено, нецелесъобразно, духом бедно и безмислено”. Като съветва нашите поети, да „съградят” „по-достойно здание” и като отхвърля от себе си всякакви претенции на поет, генерал Агура обнаро­два в в. „Военни извъстия” тъкмо три свои опити за химн. /бел. 3/ Понеже веднага след това в колоните на един виден партиен орган се появиха неумесни упреци по адреса на тоя висши офицер; пишущи тия редове побърза да му се притече на помощ с една статия, в която цитира текста на „Българския национален химн”, написан през 1878 год. от П.Р. Славейков и започващ така: „Княза избранния, първовенчанния, Боже, спази” /бел. 4/ Като видя себе си надсърчен от нас, генерал Агура излезе с втора ста­тия, „настоя на почнатото дело” и на два пъти обнародва най-добрия от трите си опити, значително првработен. По-нататък подигнатия от него, а подкрепения от нас въпрос замръзна.

Пресни съ в паметта на всички ни възторжените поезии на Вазова през първата Балканска война, които от начало се срещаха в най-разпространените вестници а после излязоха в сбирката му „Под гръма на побе­дите”, която се изчерпи в късо време. Между тия поезии заслужва внимание и оная озаглавена „Шуми Марица” и придружена с следнята забележка: „В нашия национа­лен марш, с изключение на първия куплет и първите два стиха на рефрена, всички останали стихове съ крайно несмислени, като не отговарят и на темпа на музиката. Поправянето на марша отдавна се налагаше. Аз струвам днес това и давам почти цял текста му в нова редак­ция. Желателно е у нас в тая форма да се възприеме от всички, за да имаме национален марш, и по съдър­жание, колко-годе за пред хората. „Ето тая нова редакция:

 

Шуми Марица

Окървавена,

Плаче вдовица

Люто ранена.

 

Марш, марш

С генерала наш –

В бой да летим

Враг да победим!

 

 

Български чеда,

Цял свят ни гледа,

Хай към победа

Славна да вървим.

Марш, марш, и пр.

 

Левът балкански

В бой великански

С орди душмански

Води ни крилат.

Марш, марш, и пр.

 

Млади и знойни,

В вихрите бойни

Ний сме достойни

Лаври да берем.

Марш, марш, и пр.

 

Ний сме народа,

За чест, свобода,

За мила рода

Който зная да мре.

Марш, марш, и пр.

 

Горнето пороизведение на Вазова, придружено с цитираната забележка, най-напред се появи в в. „Мир”, но понеже обемаше една погрешка, стана нужда „да бъде препечатано и в следния брой с нуждната поправка. Новата редакция на „Шуми Марица” намери гостоприемство и в изданията на Славянското благотворително дружество в България, движимо от желание да я разпространи. През първата Балканска война ний имахме случай да чуем същата редакция на самото бойно поле; нея побързаха да научат и войници, и офицери, и капелмайстори, и певчевски хорове, и пр. Под това произведение на Вазова се чете датата ноемврий 1912 год. Настаналите след 6–7 месеци кървави събития по вината на вероломни съюзници зашаматиха народа ни.

Последният опит на генерал Агура „Всемогъщий прави Боже, молим, Царя ни пази” на своето време не мина незабелязано у нас, от дето трябаше. Даже на видни музикални сили в странство бе обещано насърдчение, ако дадат на същия опит сполучлива мелодия. Една от последните, вземена за най-благозвучна, се изу­чи от певчевския хор на военното на Н. В. училище. Това произведение на генерал Агура, независимо от неговата техника, представлява от себе си народен химн в пълен смисъл на думата. Тоя военен магистрат ни пръпоръчва химн „за Особата и Идеала” и ни дава тъкмо такъв. Обаче, положението което си е извоювала „Шуми Марица” от Н. Живкова не така лесно може да претърпи съществена промяна или да се забули съвсем. /бел. 5/

Да додим на новата й редакция от Вазова, която в първия си куплет е същата и която притежава подобен рефрен, т.е. марш, „марш с генерала наш” и пр., който разни в последните два стиха и който се повтаря след останалите куплет. Самият Вазов нарича изобщо „Шуми Марица” български „национален марш”. С своето произведение под същото заглавие той не си е турил за задача да ни даде народен химн; далеч е от него всякаква подобна мисъл, Поетът счита „Шуми Марица” просто за народен марш и ни я дава под нова редакция пак като такъв. Разбира се, химн и марш не съ едно и също нещо. Например, химн е „Боже, Царя храни”, а марш е „Марсейльезата”. Последнята се счита също за „химн, но не притежава исканията на такъв; в нея няма никаква молитва към небето за запазване на особа, престол и други тям подобни. Забелязано е, че от чуждите народни химнове повечето имат характер на народни мар­шове. Това несъвършенство у тях рязко бие в очи.

Да се повърнем на старата редакция на „Шуми Ма­рица”, която близо 40 години ний считаме за народен хим­н. Без преувеличение може да се каже, че в нея няма ни сянка от такъв. Но „Шуми Марица” не може да се вземе и даже за наш народен марш. И от самото й заглавие, и от четвъртия й куплет се вижда, че тя е Черняев марш, на тоя „юнак донски”, който против волята на руските „деспоти”, избягал от родината си и вземал участие в кървата борба за славянското дело. Първоначалния текст на „Шуми Марица” представлява една безсъдържателна песен, която двама у нас еднакво не пеят. Отдавна тя трябаше да се тури в архивата. Историята на текста и мелодията й ний видяхме по-горе.

Безполезно е да препоръчваме новата редакция на „Шуми Марица”; тя говори най-красноречиво сама за себе си. /бел. 6/ Ний се присъединяваме на пълно към казаното от Вазова, че желателно е същата редакция да се възприеме от всички ни. Вярно е, че само тогава българите ще имат било народен марш, било народен химн „колко-годе за пред хората.” Безспорно е, че в мелодията на „Шуми Марица” има нещо чуждо, но инак тя е увлекателна и възхитителна. Тряба да признаем, че същата мелодия е обладала вече българските сърдца; предимно на нея „Шуми Марица” длъжи своята популярност в родината ни. Въззива към „Българските чеда” ще възвиси тяхното въ­одушевление, ща действува по-вълшебно на техните души. Под знамето с „Левът балкански” нашето войнство няма да помрачи славата си и от старо и ново време.

С възприемането на новата редакция няма да се накърни абсолютно нищо в областта на народните ни традиции. Мислим, че разрешението на тоя въпрос е уместно тъкмо сега, когато предстои обновление в разни посоки на обществения ни живот. Лъскаем се с надеж­дата, че ще бъдем чути, от където тряба и че гласа ни няма да остане „глас – в пустини”.

 

 

 

Бележки

  1. Виж кн. 7 и 8, год. II (1891), стр. 353.

2. Виж полковник Краев. Възстанията на българите за осво­бождение от турското иго. София 1904 г. стр. 80–81.

  1. Виж „Една необходимост” в. „Военни известия”, год. III (1895), бр. 135, стр. 3-6.
  2. Виж „По повод на статията „Една необходимост”, в „Военни известия”, год. III (1895), бр. 143, стр. 6-7.
  3. Н. Живков е познат и като основател на детските забавачници у нас.
  4. Виж същата в „Под гърма на победите, стихотворения пи­сани през първата балкансна война”. София, 1914 год., стр 30.
Posted in Шуми Марица | Вашият коментар

С.Ж. Дацов. Тимок, Зайчар, Шуми Марица

С.Ж. Дацов. Тимок, Зайчар, Шуми Марица (Една страница из моите мили и скъпи спомени). // Отпечаткъ от „Светлина”, бр. 5, год. ХХХI. София, печ. Произв. Кооперация „Съгласие”, 1923.

 

. . . . . – На 1876 г. малкото – тогава Княжество Сърбия бе обявило война на големата Османска Империя, за освобождение и независимост на угнетените от Турция народи. И под развеяните под тоя девиз бойни знамена – тя бе повикала на помощ всички будни и съзнателни синове на тия угнетени народи…

На тоя „братски” позив първа се отзова бъл­гарската емиграция.

– Копнеяла за свободата на своя народ и работила за постигането на тоя свещен идеал като се е скитала „не мила не драга” най-много из „равна Ромъния”, под историческото име хъшове” – тая българска емиграция посрещна братския позив с възторг и в многочислени доброволчески отряди се притича да се бие рамо до рамо с сръб­ската армия, за извоюзане свободата на своята скъпа и мила родина, стенающа под тоя турски гнет.

Сборен пункт за българските доброволски от­ряди, идещи от Ромъния и Русия през Кладово, бе определен гр. Зайчар – моя роден кът, разположен току до границата, във живописната котловина, между „Бели Бряг” и „Кралювица”, в ъгъла, що се образува от вливането на малкия „Златоносен” Тимок във „големия” Тимок, изворът на който е татък към Пиротските планини.

– „С отбор млади дружини, в напети дрехи войнишки – както пее поета – с кривнати кал­паци и с лъвски на чело им знаци, над които се четеха скъпите думи: Свобода или Смърт, тук в живописния Зайчар, беха се събрали и легендарните войводи: Дядо Илю, Дядо Цеко, Филип Тотю, Панайот Хитов, и общественици и книжовници на чело с Л. Каравелов, Ат. Узунов и мнозина др.

Между многобройните тия синове на многострадалния български народ, на мене 17 годишно тогава момче, много силно впечатление ми направиха двама неразделни другари: Никола Живков и Фи­лип Симидов, и двамата родом от старопрестолния град В. Търново. /бел. 1/ И двамата хубавци и като че ли най-млади между всичките и най ентусиази­рани от всички… Аз бех омаян от техното родо­любие и се влюбих особено в стройноста на Ни­кола Живков…

И като че ли ей сега пред очите си гледам тоя интусиазиран левент и книжовник: строен, с тънка вита снага, облечен в красивата хъшовска униформа от бял шаек, изпъстрена с зелени гайтани по гърди, под които тупти едно силно родо­любиво сърдце; с препасана от лево сабля, а от дясно револвер, с кривнат калпак над къдрави черни косми, с червено-мургаво лице и пламнали черни като въглен очи и току що подбили го мустачки, в тоя левент и книжовник като че беха съчетани всички хубости на българина.

Той и Филип Симидов беха общи любимци на другарите, а такива беха и на войводите и осо­бено на Любен Каравелов, тъй като те съ му сътрудничили още и със стихотворни и пламени статии за „Свобода или смърт”, в неговото Букурещко „Знание”. Те се числяха в четата на Филипа Тотю и беха нещо като адютанти на войводата. Тия идеални борци с своите пламени слова обод­ряваха другарите – хъшове, разположени в ла­гера при Зайчар, в подножието и по бедрата на бърдото „Кралювица” – станала историческа за зайчарчани още и поради радикалския бунт, през 1883 година, гдето е бил заловен, екзекутиран и погребан водителя им Люба Дидич, за когото в Софийските бирарии и градини се пееше от зайчарски цигулари, любимата на Софиянци до преди войната, радикалсна песен.

В лагера на хъшовете под Кралювица кипи живот; сериозни мисли и разсъждения за предстоящия славен поход към родни кътове и очаквания успех за освобождение родината от турски гнет. Войнишки обучения с пушка, сабля и револ­вер. Песни шеги, задирквания и нескончаеми лудувания и мъдрувания, между които се изпреплитаха и присъщите на българина клюкички и интрижки.

Тогава популярната военно походна песен, която и децата в Зайчар бързо научиха и тананикаха из улиците му, беше:

 

Нещеме ний богатство,

Нещеме ний пари,

Ний искаме свобода

Човешки правдини и пр. и пр.

 

Главнокомандующ на сръбските военни сили беше тогава Руския Генерал Черняев, а на Зайчарския Българския отряд Началник беше също един високо интелегентен руски майор Киряев, адютант на когото беше Ат. Узунов, не по-малко симпатичен и високо интелегентен българин.

Под звуковете на горния марш на българските отряди бе посрещнат Главнокомандующия Генерал Черняев, в първите дни на юни месец 1876 г. в лагера, и заобиколен от войводите и от Киряева, Любен Каравелова, Узунова и други, той направи общ преглед на „Самоволниците” както зайчарчани нарекоха тия самотвержени и прокудени синове на поробена България. Тук пред генерала се положи и войнишката клетва.

Генерал Черняев е доволен от прегледа. До­волни съ и войводите с началника майор Киряев. Но най-доволни и много съ зарадвани те – самоволниците-хъшове, защото многоочаквания час да се тръгне напред наближава… Те копнеят и ис­кат свобода за народа си или смърт за себе си… И се радват. Никола Живков и Симидов също така съ доволни и най много се радват. И в тая си радост Живков готви за другарите си една приятна изненада. Под силното впечатление, което личноста на Генерал Чернаев му е направила, при общия преглед на борците, Живков е обзет от особенно настроение и тъкми и натъкмява стихове за един нов походен български военен марш; разучва го и тънаника в тесен кръг от другари, които съ възхитени от мелодията му.

И тоя походен марш беше днешния наш на­роден химн: „Шуми Марица” стъкмен и за пръв път изпян в Зайчар, в лагера под Кралювица, но не както днес се пее: „Балкана да минем” а:

Другари мили със всички сили

Напред да ходим „Тимок” да бродим.

Марш, марш, марш генерала й с нас и пр.

 

И ето, под звуковете на тоя нов марш на Никола Живков, идеалните борци, малко по число но велики по идея и цел, предвождани от свойте стари войводи и многообичния началник майор Ки­ряев, пребродиха Тимок, навлезоха през различни пунктове при „Връшка-чука” и „Кадъ-боаз” в поробена България и завързаха първия лют бой с турците при село Раковица.

Тук падна убит майор Киряев и мнозина хра­бри борци…

Свободата тогава неможа да се извоюва. Тя се извоюва през Шипка в Сан Стефано. Но там дето падна Киряев за вечен спомен на тоя благо­роден русин, с когото българските хъшове пре­бродиха Тимок и настъпиха в родната земя, се засели село Киряево.

Покойния пламенен патриот Никола Живков едвали е предполагал че тоя негов походен марш стъкмен в лагера на Кралювица ще достигне славата да бъде общо-народен химн в свободна Бъл­гария. Но ето това стана, защото:

Под първите звукове на Шуми Марица пламените хъшове на 1876 г. пребродиха Тимок при Зайчар и навлезоха в родните кътове…

Под звуковете на Шуми Марица на 1877/1878 г. българските опълченци минаха Дунава и балкана и при Шипка показаха чудеса от храброст, създадоха български термопили и извоюваха свободата.

Под звуковете на Шуми Марица младото българско войнство на 1885 г. предвождано от свойте капитани увенча с лаври челото си при Сливница, Драгоман и Пирот…

Под звуковете на Шуми Марица Самотверженото българско войнство на 1912 г. премина Марица и Тунджа, Струма и Вардар, и стигна до Чаталджа и Бело Море, за да занесе свобода на брата – роб…

Под звуковете на Шуми Марица калѐното вече в борби българско войнство през 1915 г. по­бедоносно преброди обратно Тимок при Зайчар, прескочи Морава, прегази Вардар и Ситница и стигна до „Охрида-сини”…

Под звуковете на Шуми Марица на 1916 г. паднаха пред устрема на българското войнство в продължение само на 7 дена модерните ромънски укрепления Тутракан и Силистра…………………………………………………….

 

И под същите тия звукове дай Боже да кре­пне и да се развива националната войнствена мощ и в бъдеще до тогава до като българин ще съ­ществува, защото тая мощ е стражът за национал­ната невисимост и крепителка на прогреса и сво­бодите човешки, към които и българина се е стре­мил и се стреми…

Онеправдан днес колкото от некадърността на своите държавници толкова по-злъчно от хуманната уж и цивилизована Европа, той, българина, рано или късно ще омие от лицето си доброполското петно и ще постигне историческите си завети…

Нека живеем със тая вяра…

__________________

Моя поклон пред паметта на автора на Шуми Марица, който бе честит да доживее свободата на своето отечество и който работи в него идеално като просветител и книжовник и умря сетен сиро­мах забравен почти днес от всички!?… А това ме мъчи, като негов съвременник и приятел…

7.1.920 г. София. ,

 

Бележки

1. Никола Живков е отдавна покойник, а Филип Симидов прекарва старините си в гр. Русе, като се мъчи да въздига в свободна вече България Химическа индустрия.

 

Posted in Шуми Марица | Вашият коментар